— Не — прошепна тя, стиснала съсредоточено зъби.
„Нали знаеш, че ще изгубиш?“
— Поне ще изгубя честно — изрече гласно тя.
Анемоите заслужаваха колесничар — макар и непохватен — който поне да се опита да победи. Диана взе прилично последния завой и четирите впряга започнаха да се подреждат на старта. Някъде горе от императорската ложа ги наблюдаваше Вителий, който несъмнено подхващаше втората си кана вино за деня и се питаше къде е малката му любимка.
„Не се старай да контролираш прекалено конете. Те си знаят работата. Довери им се.“
— Да.
Анемоите се напрягаха от другата страна на поводите, проверяваха я. Усещаха непознати ръце и бяха предпазливи. Ала искаха да препускат и след сигнала този стремеж щеше да надделее над всичко.
Четирите впряга застанаха на една линия. От трибуните долитаха възторжени женски викове, окуражаващи Дерик. През процепа на шлема Диана забеляза как фигура в пурпурно пристъпва напред в императорската ложа.
„Успех!“, пожела й с вътрешния й глас Лин и толкова. Той изчезна и тя остана сама. Издърпа медальоните на Червените изпод ризницата си и ги целуна за късмет.
Сигналният шал полетя, уловен от есенния ветрец, и се заспуска надолу… Падна и шестнайсет коня се втурнаха напред.
Червените закъсняват с частица от секундата и остават последни, преди колелата да успеят да се завъртят. Диана обаче не се притеснява. Не иска да я въвлекат в борбата за вътрешното трасе край спината; няма опит да си проправи път в блъсканицата. Има само необузданата бързина на четирите си вятъра. Колесницата се клати под краката й, въздухът замъглява очите й през цепките на шлема, поводите са обтегнати до болка в ръцете й, и, о, богове!, никога не си е представяла, че Четирите вятъра са способни да препускат толкова бясно. Изопва ръце, подпира се на предницата на колесницата, впива брадичка в гърдите, за да отклони въздушната струя от очите си; кратки движения, превърнали се вече във втора природа за нея след дългите месеци под зоркия поглед на Лин. Диана осъзнава, че се усмихва дяволито под шлема.
— Бавно, красавци — припява тя на Анемоите, които се борят с хватката й. — Бавно.
Влизат последни в завоя, но Диана не иска да прибързва. Първият й завой на Циркус Максимус — о, божества!, ако го подсече грешно от нерви, ще разбие колесницата и вероятно ще убие конете. Зъбите й се впиват в устните, сърцето й бие като чук, когато дръпва вътрешните поводи и Борей свежда глава в сбруята като бик и колесницата свива като по конец и те отново препускат по правата отсечка. Още един завой — съвършен като предишния — и първата обиколка приключва. В миг Диана съзира как в златна вихрушка делфинът свежда нос.
„Не беше толкова трудно.“
Чува глух ропот някъде иззад вятъра, свистящ в ушите й, и разбира, че тълпата крещи. Зелените водят, Сините ги следват от вътрешната страна, а Белите — някъде от външната. Ако наблюдава от обичайното си място на трибуните, сега и тя щеше да крещи, да умолява колесничаря да препусне по-бързо, но иска да измине още една-две обиколки, за да свикне с впряга. Месеци наред е гледала Анемоите от трибуните и ги познава добре — знае точно колко бързина е способен да набере Зефир на пистата, знае как Еврус и Нот галопират в съвършен синхрон, сякаш са едно тяло с осем крака, знае как Борей се накланя почти хоризонтално на завоя, за да издърпа колесницата. Но никога преди не ги е управлявала и й остават точно шест обиколки да ги опознае. Не, четири — още две отминаха мигом — и навярно седем обиколки не са чак толкова много, защото почти са преполовили състезанието.
„Време е да напредна.“
Отпуска два сантиметра от поводите и Анемоите подскачат напред. Ужасно силни са, по-силни от спокойните жребци, с които обикновено се упражнява при Лин, и юздите вече се впиват в кръста й и я притискат към предницата на колесницата, но тя не им отпуска повече. Напълно достатъчно, те напредват. Насочва ги далеч настрани, за да изпреварят Белите. Отнема й цяла обиколка, но когато златният делфин свежда нос, Червените вече са трети.
Сините са поели водачеството — цяла глава пред Зелените, а още една-две обиколки те ще се преструват, че се борят. Диана застава зад тях и Анемоите я намразват за това; искат да бягат и когато отмятат глави да ги освободи, тя усеща как дланите й се покриват с мехури под ръкавиците, ала още не е време.
— Чакайте! — крещи им тя и вятърът понася думите.
Ръцете й пищят от болка и тя си спомня как преди време Марсела констатира презрително, че Диана е твърде дребна да удържи четири коня.