Пета обиколка. Зелените изостават. Диана вижда как колесничарят дърпа поводите, за да възпре впряга. Известно време препускат един до друг и после Зелените остават зад нея и само Сините препречват гледката напред. Дерик шиба жребците си и напредва с лекота. Делфинът свежда отново нос и докато минава край императорската ложа, Дерик размахва обсипания с мъниста камшик, а Диана отпуска юздите.
Анемоите се втурват напред толкова рязко, че погледът й се размазва. Залепят тялото й в предницата на колесницата и камшикът излита от ръката й и изчезва за частица от секундата. Тя стисва отново поводите, когато Червените почти догонват Сините в средата на пистата. Три дълги разкрача и изопнатите огненочервени муцуни се изравняват със сините колела. Дерик се озърта назад, вижда я и размахва нехайно камшик над главите на жребците си.
„Мога да победя.“
Мисълта изниква ненадейно и ръцете й се сключват по-здраво върху поводите — изранени и пламнали под ръкавиците. Искаше да победи, разбира се, още щом стъпи в колесницата, но й се струваше невероятно. Неопитните колесничари никога не печелят първата си надпревара. Дерик обаче все още смята, че Червените ще изостанат накрая. Почти не пришпорва впряга си, а Зелените и Белите вече са се отказали.
„Мога да победя.“
Шеста обиколка. Диана отпуска още няколко безценни сантиметра от поводите и Анемоите откликват като шестнайсетокрака машина. Политат хълбок до хълбок със Сините — осем коня на една линия. И тогава Диана загърбва всякаква предпазливост и ги освобождава. Те изпреварват Сините като мълния и преди Дерик да успее да пришпори впряга си, завоят се появява срещу тях. Сините почти опират в спината и се налага или да забавят, или да се блъснат. Диана взема завоя с главоломна скорост по средата на пистата, шибайки безмилостно Борей и той привежда широкия си врат и поляга почти хоризонтално върху пясъка, за да й даде бързината, която иска. Тя изостава малко на завоя, но Червените са все още една глава напред, когато профучават край императорската ложа, закрили мрачните жребци на Сините от вътрешната страна.
„Последна обиколка.“
Дерик я настига и крещи нещо, но Диана не го поглежда. Вижда само четирите червени муцуни пред себе си, гладките червени юзди, жулещи разранените й длани, които вече кървят под ръкавиците. Кръстът й е болезнен обръч от преплетените поводи, конете я прерязват наполовина и ръцете й едва ги удържат, но тя се смее зад шлема и най-после пришпорва Анемоите с пълна сила.
Сините удържат темпото за миг и Диана забелязва зейналата уста на стъписания Дерик. „Разбрал ли е коя съм?“ Може би… но в този момент идва първият завой и, Борей свива диво, повличайки останалите след себе си, и когато излиза на правата, впрягът й застава до спината, защото Сините са изчезнали и отпред са само Червените, само Червените ще водят до финала и никой не може да ги спре. Диана знае, че трябва да ги забави, да запази силите им — ако бягат така, после ще са неспособни да се състезават месеци наред. Но те препускат волно; и да иска, не може да ги обуздае. А тя не иска. Иска да тичат завинаги, да опозорят Сините. Насочва ги към последния завой — ловка, съвършена дъга, както я е учил Лин, и после се навежда напред и шибва гърбовете им с поводите. Борей залита изморено, но непоколебимият Зефир подскача напред от външната страна, издърпва останалите и те се носят по последната права сам-сами, четири червени вятъра, политнали към вечността.
Последният делфин спуска нос. Сините изостават с пет дълги секунди, Зелените и Белите се суетят след тях, а Червените вече са преполовили последната си победна обиколка. Разкъсват изранените длани на Диана, които се опитват да ги подкарат ходом. Току се спускат напред, извили шии, цвилейки, и за пръв път Диана чува хвалебствените викове, валящи от трибуните, усеща розовите листенца, обсипващи главата й. Червени розови листенца. Протяга зашеметено длан и улавя цяла шепа, докато двеста и петдесет хиляди гърла надават възторжени викове.
— Червени! Червени! Червени!
Плебеите се спускат по трибуните и заливат като море арената, тичат след нея, гребат шепи пясък за спомен, протягат се да отскубнат косъм от опашката на Зефир или да остържат боя от осите на колесницата. Ръце се пресягат към туниката й и ушите й звънтят от крясъците.
— Червени! Червени! Червени!
Светът отново се прояснява и тя го осъзнава.
Пожънала е победа на Циркус Максимус.
Диана спря колесницата до финала, където я чакаше тълпа възторжени коняри в червени туники. Пусна поводите, когато те се втурнаха напред да уловят оглавниците на конете, и осъзна, че ръцете й треперят. Напорът на Анемоите беше обтегнал толкова силно поводите, че възлите се бяха впили в плътта й и едва се освободи. Слезе замаяно от колесницата и светът се килна настрани, но конярите се трупаха около нея и крещяха радостно: