— Домина! Домина!
Явно всички са знаели, че не е Сикулус.
Свали ръкавиците и видя огромните мехури, разпукани върху дланите й. Вече се тресеше цялата, не само ръцете, но заобиколи колесницата и застана до Анемоите, докато ги разпрягаха. И те трепереха, увесили носове към пясъка. Никой кон не бива да препуска, както те бяха препускали сега; бяха изчерпали всяка капчица сила и бързина и бяха намерили още, когато тя поиска. Седмици, може би месеци нямаше да се състезават, но какво от това? Колкото по-дълго отлагаха момента да ги принудят да изгубят от Сините, толкова по-добре. Нали днес победиха? Днес победиха и го разбираха, нейните смели ветрове.
Диана едва си поемаше дъх под шлема. Свали го, глуха за ропота, който се надигна, когато множеството зад Червените забеляза лицето й и дългата, потна коса. Допря буза до муцуната на Зефир и му благодари, че е ги е повел след себе си на последния завой; подръпна ушите на Нот и му пошепна, че може да надбяга слънчевите коне на небето; отметна заплетената грива на Еврус от очите му и го похвали, че никога не е препускал с по-сигурна стъпка; накрая прегърна възлестия врат на Борей и захлипа върху покрития му с пот и пяна хълбок.
— В името на Фортуна, момиче! — изръмжа някой.
Тя вдигна поглед и видя намръщеното лице на Ксеркс.
— Разбрах, че си ти на втората обиколка. От днес нататък ти забранявам да се качваш на колесниците ми.
— Добре — тя изтри очи и се усмихна щастливо.
— Нали ще кажеш на императора, че нямам пръст в ужилването?
— Да.
Тълпата я вдигна и я понесе към стъпалата, отвеждащи към императорската ложа. Тя прокара за последно изранени пръсти по носа на Борей и им позволи да я отнесат. Зърна бегло Дерик, застанал до жребците си с напрегнато, яростно лице.
С последни сили изкачи стъпалата до императорската ложа. Би лазила на четири крака като куче, ако ръцете не я боляха колкото краката. Зърна императора в пурпурната му мантия — замъглена и неясна фигура в резбован стол, стиснала чаша с вино — и ненадейно вихрушка от коприна и благовония се спусна върху нея.
— Диана, глупачка такава!
— Милостива Юнона! Какво те прихвана…
— Разбрахме, че си ти чак накрая… Щяхме да припаднем, ако…
Братовчедките й. Лолия кършеше ръце, Марсела приглаждаше коси, Корнелия я прегърна и Диана се засмя пресекливо. Внезапно те също избухнаха в смях и тя осъзна колко отдавна не са се смели заедно. Залитаха, кикотеха се като хиени и потта на Диана ги мокреше пред неодобрителните погледи на всички. Най-сетне Диана се отскубна.
— Цезаре… — напуши я нов пристъп от смях, когато се поклони пред него. — Идеята беше изцяло моя. Не обвинявай фракцията на Червените.
Фабий Валент я гледаше втренчено. Ако очите можеха да убиват, досега да бе паднала мъртва върху плочките. Няма как обаче да убиеш патрицианка в някоя глуха уличка като клетия колесничар на Белите, осмелил се да надделее над Сините.
— Момиче! — избоботи Вителий. — Знаеш ли, че забраних с указ патриции да участват в надбягвания с колесници?
— Знам — тя отметна сплъстената си от пот коса от врата. — Но в указа не се споменават никъде патрициански момичета, цезаре.
— Милостиви Юпитер! Това не съм го предвидил! — Лицето на императора се разтегна в неохотна усмивка, когато блесна победната палмова клонка в ръката й. — Обещай ми отсега нататък да оставиш състезанията на професионалистите и ще ти простя.
— О, обещавам — усмихна се ослепително Диана и братовчедките й се спуснаха да я подкрепят, защото коленете й се подгънаха.
— Ръцете ти… — проплака Корнелия. — Станали са на парцали…
— Да беше видяла изражението на Тулия — додаде злорадо Марсела. — Императорът ти прости, но Тулия няма да ти прости никога.
Диана не ги чуваше. Само се взираше в клонката в ръката си. Малко палмово клонче с леко повехнали листа. До утре щеше да е сухо като свитък, по-леко от въздух. Палмовата й клонка за първата й и единствена надпревара.
— Хайде, момиче — Вителий се надигна тежко от стола. — Искам да сляза в конюшните. Дойде ми до гуша от благовония, закопнях за добрия почтен мирис на сено. Как наричаше онези твои коне?
— Анемои, цезаре, като четирите вятъра.
Със сгърчено от болка тяло, стиснала палмовата си клонка, Диана последва императора. Дерик тръгна след нея, все още мрачен, и в това възторжено настроение сърце не й даваше да го намрази. Подкани всички да влязат в конюшнята на Червените, където конярите очевидно си бяха организирали набързо пиршество. Скриха каните с вино, когато императорът и свитата му нахълтаха, но не успяха да скрият доволните си усмивки.