— От божествения благослов на богинята Диана — издекламира тържествено Друсус. — Само за това говорят във Форума.
— Милостива Юнона! Братовчедка ми не сияеше. Всъщност лицето й беше покрито с толкова прахоляк, че приличаше на нубийка, а косата й беше прилепнала от пот. Едва се държеше на краката си. Но се хилеше като демон. — Корнелия впи замислено очи в тавана. — Знаеш ли? Смятам, че е време да се откажем от идеята да омъжим Диана. Мъжете я поглеждат и виждат само обвивката. Ала истинската Диана е онова мръсно ухилено демонче, което слезе зашеметено от колесницата.
— Вярно ли е, че заплюла императора в лицето, когато дал конете на Сините? Така говорят във Форума.
— Не — въздъхна Корнелия.
Цяла седмица младата й братовчедка умоляваше императора — на всяко пиршество, на всяко надбягване, умоляваше го, глуха за кикотенето зад гърба й, но той не я чуваше.
— Победата оправдава всички справедливи средства, момиче! Ти спечели надпреварата, сега ще видим какво ще направят конете за Сините. Не че ще могат да се състезават скоро. Ти им изцеди силите…
— Справедливи средства! — възкликна Диана. — Мислиш, че състезанията са честни?
— Моите Сини спечелиха дванайсет надбягвания след твоята победа, нали? — усмихна се Вителий.
Усмивката му обаче по-скоро разкриви болезнено червендалестото му лице и Корнелия забеляза как в очите му ненадейно просветва страх. Сети се за предсказанието на Марсела, че генералите му ще го предадат. Вителий винаги вземаше на подбив слуховете, но онзи ден Корнелия различи нещо жалко и уплашено в погледа му.
„Докато Вителий е пиян, а търбухът му — пълен, докато Сините побеждават, светът е благословен и Веспасиан не може да го досегне.“ Каква крехка химера! Дори едно изгубено надбягване с колесници можеше да я разруши. На Корнелия й дожаля за него почти толкова, колкото и за малката й братовчедка, чиято дързост беше повехнала.
— Корнелия, ти знаеш всичко за боговете — Диана дойде при нея, едва сдържайки сълзите си, остаряла сякаш с десет години. — Кой според теб ще ми помогне, ако го помоля да ми върне конете? Обиколих десетки предсказатели, но те говорят само това, което искам да чуя. Дори прехваленият астролог на Домициан ме успокои: „Не се тревожи, скъпа, ще пришпорваш пак тези коне и залогът ще е много по-голям.“
— Не се занимавай с астролози — посъветва я нежно Корнелия. — Моли се на Диана. И тя има коне — лунните кобили, които язди по небето. И ги обича. Ти носиш името й. Ще те чуе.
— Мислиш ли? — Диана разтърка очи със загрубяла длан.
— Сигурна съм.
— … отмъщение? — каза й Друсус и Корнелия примигна.
— Какво?
— Казах да намерите телохранители на малката си братовчедка. Императорска любимка или не, мнозина, които не се спират пред нищо, изгубиха пари, когато тя спечели състезанието. Нищо чудно някой да се ядоса и да потърси възмездие.
— О, тя е недосегаема. Истинска героиня е! — Корнелия се усмихна неволно и се притисна до гърдите на Друсус. — Всички млади трибуни, които кръстосват Марсово поле, я боготворят. Затрупаха я с лавина от предложения за брак. Тулия е в смут — беше подготвила голяма сцена за срамното петно, което Диана е лепнала върху семейството, и тъкмо надигаше глас, когато неколцина от най-желаните римски ергени се появиха на прага с цветя. Смълчаха я като с вълшебна пръчица. Преживяният шок я прати в леглото.
— Ами ти? — усмихна се широко Друсус.
— О, и аз пазя леглото заради преживяния шок. — Корнелия го целуна. — Не си ли забелязал?
Настъпи октомври. Дните продължаваха да са все още топли, но нощите захладняваха бързо. Обикновено октомври беше празничен месец. И последните патрициански семейства се връщаха в Рим от летните си вили и се подготвяха за върволицата пиршества и гладиаторски игри. Тази есен обаче градът изглеждаше странно притихнал. Фабий Валент най-сетне замина на север с последните войски, за да подсили Алиен срещу Мизийските легиони. В резултат Лолия се намираше на седмото небе. „Замина, замина, замина“, тананикаше весело тя и по цели дни си играеше с Флавия в дома на дядо й. Императорът се оттегли в малка вила край околностите на Рим под претекст, че се чувства зле, но по-скоро за да избяга от слуховете, че битката на север не е била никаква победа, а позорна загуба.
— Кога най-после ще чуем нещо! — стенеше Марсела, любопитна да узнае какво се случва, но на Корнелия й беше все едно.
„Влюбените са егоисти“, мислеше си тя. „Цял Рим тръпне в очакване Мизийските легиони да пристигнат и да ни избият в постелите, а аз се радвам само, че ми е толкова лесно да се срещам с Друсус.“ От седмици се измъкваше от къщи и прекарваше нощите при него и никой сякаш не подозираше нищо. Нито Тулия, нито зорката Марсела, която така и не забелязваше, че сестра й едва си удържа очите отворени на вечеря.