— Легионите няма да влязат в Рим — обеща Лолия на дядо си. — Хората на Веспасиан ще лагеруват пред стените, Сенатът ще се разколебае, после ще се предадем и Фортуна знае какво ще сполети Вителий. Но къщата ще остане невредима.
— Защо тогава да заминавам? — Той прокара показалец по малка нимфа от розов мрамор.
— Защото не искам дъщеря ми да остане в Рим — мрачно отвърна Лолия.
— Къщата в Остия — въздъхна дядо й след още час колебание. — Достатъчно далеч ли ти се вижда, съкровище мое? Тръгваме след два дни…
— Не, тръгвате утре. Ти ще вземеш Флавия, а аз ще замина с Корнелия, Марсела и чичо Парис за Брундизиум.
— Няма ли да пътуват с Гай и Тулия? — сбърчи чело дядото й. — Тази жена говори като скърцаща каруца…
— Сигурна съм, че ще я изтърпя няколко дни.
Лъжеше, разбира се. Не възнамеряваше да заминава с Гай и Тулия. Знаеше, че Корнелия и Марсела също няма да отпътуват. Щяха да останат заедно в Рим и Лолия се чудеше защо. Е, Корнелия оставаше заради патрицианския си дълг, а Марсела — заради безграничното си любопитство. „Но аз?“ Защо не изпитваше порив да си опакова бижутата, да събере багажа на дъщеря си и да замине с дядо си за Остия? Няколко седмици отдих на слънчевата тераса с изглед към морето. Ще си играе с Флавия, ще ликува, че отново е вдовица и ще чака суматохата в Рим да стихне. Половината патрициански семейства в Рим се подготвяха да напуснат дискретно и бързо града. „Защо не и аз?“
Лолия не знаеше. Гордееше се със здравия си разум, с робския прагматизъм, наследен от дядо й… ала баща й беше патриций и понякога патрицианският дълг надделяваше и у нея.
С няколко ласкави утешителни думи Лолия изпрати дядо си да се подготви за пътуването, преди да се разколебае. Тя самата слезе в един от складовете да скрие възможно най-много от красивите му вещи. Колекцията от африканска слонова кост, лакираните купи от Индия, статуетките от бял и зелен нефрит, редките книги в инкрустирани със скъпоценни камъни подвързии… Тъкмо запълваше поредния тайник, когато чу стъпки.
— Домина?
— Здравей, Тракс.
Лолия взе малахитова игрална дъска от Крит и я прибра внимателно в малък шкаф, вдълбан в стената. Тракс прескочи последното стъпало и пристъпи в хладната мрачина на склада.
— Икономът казва, че няма да заминете за Остия, домина?
— Не, няма — Лолия погледна една мраморна нимфа, твърде висока за шкафа. — Защо не помагаш на Флавия да си събере багажа, Тракс? Гледай да не забравите нефритените й животни и перлите й. Те са й любими.
Той сякаш не я чу. Дойде по-близо. Не беше го виждала разтревожен преди, но сега ръцете му бяха свити трескаво в юмруци.
— Домина, тук е опасно.
— О, няма да остана в Рим. Ще замина за Брундизиум с братовчедките си.
Тракс поклати рязко глава.
— Лъжа! Познавам ви, господарке.
— Очевидно — отвърна сухо Лолия. — Е, не се безпокой за мен. Никой няма да се осмели да плячкоса Рим.
— Защо тогава отпращате малката?
— За по-сигурно. — Вторият тайник се напълни и Лолия го затвори. Ако в къщата проникнат крадци, поне някои от любимите вещи на дядо й щяха да оцелеят.
— Трябва да си наемете телохранители, домина — упорито продължи Тракс.
— Добре.
Той се поколеба.
— Нека остана с вас.
— Не. Трябва да се грижиш за Флавия.
Върху лицето му надвисна сянка.
— Моля те, Тракс!
Той извърна очи. Лолия попиваше с поглед светлата му коса, здравите рамене, широкото галско лице и сините очи, за да ги запомни. Не бяха се докосвали и не бяха разговаряли насаме, откакто го изпрати в дома на дядо си с гръб, покрит с кървави ивици от камшика.
— Искам да те питам нещо, Тракс — тя сведе поглед към купата от слонова кост в ръцете си и я завъртя. — Фабий се разболя точно когато трябваше да тръгне на север с войската…
— Да, домина? — Гласът му внезапно прозвуча предпазливо.
— Всички твърдяха, че е хранително отравяне. От банкета, който дядо организира тук за Вителий. И наистина? Кой не би се натровил, ако поглъща по петдесет блюда, повръща ги и поглъща още петдесет? Фабий обаче има… имаше волски стомах. Никога не се е натравял с барбун.
Тракс отбягна очите й.
— Опита се да го отровиш, нали?
Последва дълго мълчание.
— На никого няма да кажа — въздъхна Лолия. — Искам само да разбера.
— Беладона… кучешко грозде — тихо отрони Тракс. — Но той го повърна и не взе достатъчно. — Въздишка. — Може би е за добро. Моят бог не обича убийствата.