— Мисля, че щеше да ти прости, Тракс.
Лолия обаче потреперя при мисълта за наказанията, които отреждаха на робите, нападнали господарите си. Публична екзекуция във Форума, изкормване на арената — смятаха всяка жестокост за оправдана. Тракс беше рискувал и живота на другите роби, защото и тях щяха да ги осъдят на смърт… рискува дори живота на дядо й, който трепереше от страх да не го нарочат, че е убил дясната ръка на императора.
— Защо, Тракс? Защо рискува? Заради побоя ли?
Тракс примигна изненадано.
— Защото той ви причини болка.
Леки като пеперуди, пръстите му досегнаха гърлото й на мястото, където Фабий я беше ударил, когато се притече на помощ на роба.
— Но аз не го заслужавам! — възкликна Лолия. — Аз съм глупава млада жена, която се омъжва твърде често, прекалява с виното и харчи разточително…
— Бяхте много добра към мен…
— Нима? Заради мен те наложиха с камшик, Тракс, заради мен! Трябваше да се досетя, че Фабий ще си отмъсти, ако разбере…
— Бяхте добра към мен — повтори упорито Тракс. Акцентът му се усили сега, когато с мъка търсеше думите. — Винаги бяхте добра. Попитахте ме как се казвам. Питахте ме за семейството ми. За сестра ми. Казвахте ми „благодаря“, когато ви донасях нещо.
— И какво от това?
— Господарите… те… имах трима, откакто навърших десет години. И тримата ме купиха заради красотата, но… — той сви неловко рамене. — Държаха се грубо, използваха ме. Вие бяхте добра. Вие сте добра.
Лолия не смееше да го погледне в очите — толкова ярко сияеха.
— Не успях да те предпазя от Фабий — намери сили да изрече тя, — но сега ще се погрижа за теб. Ще заминеш с Флавия, за да си в безопасност.
— Домина…
— На никого друг не бих поверила дъщеря си, Тракс — погледна го отново в очите. — Моля те… бди над нея.
— Все едно е моя — каза простичко той. — И без това понякога се преструвам, че е моя.
Лолия се протегна и го погали по лицето.
— Когато всичко приключи, ще открия сестра ти и ще я купя. Обещавам ти, Тракс. Ще я купя, ще я освободя и ще я доведа при теб.
Той извърна лице и я целуна по дланта. Лолия се поколеба за миг, спомнила си Фабий, бича и кръвта, шуртяща като фонтан върху цветята в атриума. Фабий обаче беше мъртъв, обезглавен в Урбино и заради това, което беше причинил на Тракс, Лолия се надяваше палачите да са били пияни и да са отрязали гнусната пищяща глава на Фабий едва на десетия удар. На стотния. Но бавно или бързо, той беше умрял. Тя овдовяваше за втори път през тази година и за първи път нямаше да извърши прелюбодеяние. Лолия прегърна Тракс през раменете и се надигна на пръсти да го целуне. Побутна го да седне върху каца с осолена херинга и се намести в скута му. Той вече бе научил сто различни начина да й доставя удоволствие, но този път тя искаше да достави удоволствие на него и отблъсна ръцете му. Движеше се бавно, възможно най-бавно и той я притискаше силно. Думите, които й шепнеше, бяха на родния му език. Последната дума обаче й беше позната.
— Лолия — промълви той, притиснал устни към врата й, и потрепери, а тя го задържа в прегръдките си още малко.
„За пръв път изрече името ми.“
— Върви сега — нежно го подкани тя.
Той се изправи и за миг Лолия си помисли, че ще я метне през рамо и ще я отнесе, ритаща и крещяща, само и само да не я оставя тук, в Рим. Но навикът му да се подчинява все още надделяваше и той й помогна да прибере инкрустиран със злато сервиз за вино в поредния тайник. Тя перна една паяжина, заплела се в светлите му коси, а той свали малкия дървен кръст и го окачи на врата й.
— За да те пази Бог.
Улови я за ръката, стиска я за един дълъг, отчаян миг и после се заизкачва по стълбите.
На другата сутрин Лолия изпрати дядо си за Остия с Тракс и Флавия, с ковчежето му с пари и повечето му роби. Флавия се разплака в последния момент. Заповтаря, че иска майка й да дойде, но Тракс я усмири със строг поглед и тя притихна и помаха на Лолия над рамото му, докато я отнасяше към колесницата. Лолия й помаха в отговор с щастлива усмивка. Махаше, докато не се превърнаха в точица върху шосето. После се прибра и седна в опустелия атриум и си поплака на воля, стиснала малкия дървен кръст на Тракс и заобиколена от абаносови статуи с очи от слонова кост. „Аз плача“, помисли си тя. „Аз, скандалната Лолия.“ Този път наистина оправда прозвището си. Дори надмина себе си. Какво ли щяха да кажат другите Корнелии, ако разберат, че е направила непростимото? По-лошо от десетките й любовници, по-лошо от петте сватби, преди да е навършила двайсет, три от които за една година?