Беше се влюбила в роб.
* * *
— Мисля, че видях достатъчно — каза Диана.
— Достатъчно? — Сърцето на Марсела туптеше трескаво. „Свършено е с него. Свърши се с Вителий.“ Нямаше път за бягство, нямаше милост. И тя видя всичко. — Искаш да си тръгнеш?
— А ти?
Диана измери с поглед дългото преддверие на Домус Ауреа, странно безлюдно, макар че по улиците отвън кънтяха викове.
— Очаквах да ти е приятно да го видиш — призна Марсела. — Нали след онова състезание беше бясна на Вителий?
— Не обичам да гледам как се олюляват окуцели коне — сряза я Диана. — Все още живи, но не разбират, че вече са мъртви.
— О, Вителий, предполагам, знае. Не след дълго някой ще го цапардоса по главата и ще го отърве от злочестините.
— Надявам се да не стана свидетел. — Диана изглеждаше ослепителна както винаги в синя мантия, закопчана на рамото с кръгла сребърна брошка от Британия, но около очите й имаше тъмни кръгове. — Да вървим, преди по улиците да настане още по-голяма суматоха.
Марсела позволи неохотно да я отведат. Да наблюдаваш отблизо как се случва историята, беше вълнуващо наистина, но не искаше да я убият в тълпата. Това беше твърде близо. В заскреженото мораво небе изгряваше луната, когато си запробиваха път през улиците. Разбунени и ликуващи тълпи крещяха на всеки ъгъл и във всеки форум и Марсела се радваше, че Вителий е разпоредил разсеяно на отряд стражари да ги изпроводят до дома им. „Всичко за малката му любимка. Дори сега.“
— Чакайте! — Диана застина за миг и проточи шия, а после се измъкна иззад двамата преторианци. — Какво правиш тук?
Един мъж спря и я погледна. Сива коса, бронзово колие, бричове — да, синът на бунтовника, Лин ап Карадок. Марсела си спомни как се подразни на игрите през пролетта, когато той отказа да отговори на въпросите й за бунта на баща му в Британия. „Какво толкова съм любопитствала?“, учуди се тя. „Провален метеж отпреди двайсет години е далеч по-безинтересен от тлеещ под носа ми бунт. Особено когато лично съм се постарала да го разпаля.“
— Не бива да обикаляте улиците, домина — предупреди Лин ап Карадок Диана. — Чух, че имало кръвопролитие пред Капитолия.
— Правилно си чул. — Диана си разтри уморено врата. — Вителий се опита да абдикира. Не знаеше как да го направи всъщност… Досега никой император не е абдикирал. Предаде си камата на тълпата и произнесе реч, но беше пиян и не се получи много добре.
Марсела си спомни колко наперено се изправи Вителий пред тълпата и какъв ужас просветна в очите му над широката усмивка, когато множеството закрещя името му.
— Е — разпери той грубите си конярски длани, когато се прибра вътре, — засега оставам император. Май все още ме искат.
По червендалестото, издуто от преяждане лице се изписа смесица от ужас и смелост.
Очите на Лин сияеха като бронзови монети.
— Мъртъв ли е?
— Не — отговори Диана, — но войниците побесняха. Тръгнаха да търсят сина на Веспасиан, за да го убият, но не успяха да го намерят. Вместо него накълцаха на парчета безобидния брат на Веспасиан.
Марсела се почуди разсеяно дали Домициан ще преживее следващите няколко дни. Говореше се, че Мизийските легиони, които подкрепят претенциите на баща му за трона, лагеруват само на десет мили от Рим, но Домициан нямаше да доживее да ги посрещне, ако не намери сигурно убежище да ги дочака. „Аз определено няма да го скрия под леглото, ако допълзи пред прага ми.“
Диана оглеждаше изпитателно Лин и очите й се заковаха върху дългата сабя, провесена край единия му крак.
— Убедена съм, че не ти е позволено да носиш сабя.
— Нима? — развесели се той.
— Това не е римска сабя — намеси се Марсела, неволно заинтригувана. — Много по-дълга е от гладиус. Невъзможно е да е британската ти сабя, нали? Положително са ви разоръжили при залавянето.
Той сви рамене.
— Прибирайте се у дома, домини.
— Ти също — каза Диана.
— Имам работа тук.
— Работа? С кого?
— С Вителий.
Диана се усмихна хладно.
— Не се самозалъгвай, че той те е задържал тук, Лин.
Британецът подпря единия си крак върху бордюра. Вечерният вятър развяваше сребристата му коса.
— Никога не се самозалъгвам.
Впиха очи един в друг. Марсела ги наблюдаваше, привела глава.
— Вителий е жив мъртвец — обади се накрая Диана. — Какво те засяга?
Лин й се усмихна. Догарящите слънчеви лъчи просияха върху бронзовото му колие и гривните по ръцете му. Бойни трофеи от отдавнашни битки срещу друг римски император.
— Аз също съм жив мъртвец, домина.
— Но притежаваш забележителната способност да засенчваш всички останали мъже в Рим — отбеляза Диана. — Иска ми се да те бях срещнала в Британия.