Той се разсмя.
— Щях да те направя воин.
— Направи ме колесничар. Достатъчно е.
— Диана? — Марсела вдигна вежди. — Приключихте ли? Стъмва се, а тъкмо ти ме предупреждаваше за тълпите.
Диана се обърна и даде знак на стражите. Понечи да подмине Лин, но вятърът отметна назад синята й мантия и дланта му улови голата й ръка.
— Случи ли се нещо с мен — каза той, — конете ми са твои.
— Как ти хрумна? — впи очи в неговите Диана. — Сега съм раздвоена кое искам повече — да останеш невредим или конете ти. А конете ти са много добри.
Той се усмихна отново, пусна ръката й и се смеси безшумно с гъмжилото по улицата.
— Що за разговор? — попита Марсела, когато забързаха напред. — Не ми казвай, че този дивак ти е любовник.
— О, божествени колела! — възкликна отвратено Диана. — Да се прибираме, преди да ни нападнат.
Глава двайсета
Корнелия обичаше Сатурналиите.
Цялата суетня около празника. Първо почистването до блясък на къщата от основата до покрива за новата година. После традиционното пиршество, когато робите се изтягат върху ложетата, а господарите им сервират. Пизон не харесваше тази част — била под достойнството му — но Корнелия не се притесняваше да обикаля около ложетата с кана вино, докато робите й се усмихват смутено. Какво лошо има веднъж годишно да си разменят ролите? „Учим се на смирение.“ После идваше ред на по-обичайните празненства — Диана гореше в треска покрай състезанията с колесници, Гай оглавяваше смутено трапезата на традиционното пиршество. Лолия прекаляваше с виното и подвикваше: „Да живее Сатурналия!“, а Марсела седеше и наблюдаваше с удивление всички чудатости. Сатурналия — празникът, отбелязващ края на годината.
Тази година Корнелия не предвкусваше никакви празници. Никакви подаръци. Никакво веселие. Тази година щеше да властва смъртта.
— Господарке! — улови я за ръката ококорена прислужница. — Чух, че се бият при Милвийската порта.
— Сигурно, Зоя. — Корнелия отбеляза една чертичка върху восъчната си плочица, стараейки се да не обръща внимание на гаденето, измъчващо я от сутринта. — Преброи ли чаршафите?
— Не, но…
— Преброй ги, Зоя.
Никакви пиршества и игри, но поне щеше да се погрижи да почистят къщата, преди да я ограбят. С удоволствие установи, че Тулия не е ужасно добра домакиня при цялото й щуране с ключове и менюта. Очевидно снаха й следеше по-скоро робите да не крадат храна и да не си уреждат любовни срещи в празните стаи, отколкото дали всяко ъгълче блести от чистота.
Корнелия побутна леко разтрепераната прислужница към шкафа с чаршафите.
— Залавяй се за работа, Зоя. Така времето минава по-бързо.
Корнелия се запъти към кухнята.
— Изпечена ли е седмичната доза хляб?
— Не… но, господарке, портиерът казва, че е видял войници да напредват към Колинската порта.
— Хлябът трябва да се изпече. Погрижи се. — Очите й зърнаха групичка ококорени момченца да надничат през кепенците. — И нареди на малките да излъскат прозорците.
— Да, господарке.
Робите бяха напрегнати, намусени и уплашени, но Корнелия ги засипваше със задачи. Работеха ли, нямаше да се паникьосват. Ако работеше, и тя нямаше да се паникьосва. По-лесно й беше да проверява дали плочките в атриума не се нуждаят от подмяна, отколкото да мисли за пратениците, които император Вителий бе изпратил тази сутрин да преговарят за мир с армията, разположена пред подстъпите на града. По-лесно й беше да инвентаризира килерите с платове и да си води бележки колко ще трябва да изтъкат през следващата година, отколкото да премисля слуховете, че Мизийските легиони са отхвърлили всички условия и са нахлули в града.
— Напредват в три колони — докладва й задъхано Марсела преди няколко часа. — Основната сила се движи по Фламиниевия път. Второто крило се е насочило към Портата на Аврелий, а третото се точи по Сларианския път.
— Къде отиваш? — Корнелия забеляза порозовелите страни на сестра си и искрящите й очи. — Не бива да излизаш в тази лудница!
— Искам да видя какво ще се случи.
— Марсела! — Но сестра й се откъсна от ръката й и излетя навън, сякаш се втурва нетърпеливо за любовна среща. „Нетърпеливо, както аз тичах към любимия.“ Корнелия изпрати с поглед сестра си, мълвейки молитва към Юнона, Минерва, към когото и да било, склонен да я чуе, и се залови отново с почистването. Битката щеше да стихне, щом войниците на Вителий свалят оръжие. После щяха да въдворят ред.
— Господарке — простена помощник-икономът, — легионерите нахлуха в Градините на Азиатик, да бягаме!