— Няма да бягаме — Корнелия наподоби заповедния центурионски тон на Друсус. — Прави, каквото ти казвам, и няма да пострадаш.
Друсус. В бедняшкия квартал той се намираше в безопасност — битката сигурно щеше да се съсредоточи около Форума, около полуопожарения Капитолий, край Марсово поле и градските порти. В деня, когато Гай и Тулия напуснаха Рим, Корнелия му изпрати бележка. „Разбраха“, написа тя и после добави несвързано: „Пази се. Моля те, пази се. Не ми отговаряй и не идвай при мен.“
— Къде е Зоя? — попита Корнелия и потърси с поглед прислужницата си.
Икономът отклони очи.
— Не знам, господарке.
— Намери тогава някой друг да почисти паяжините.
Преди пладне Корнелия започна да чува далечен тропот и приглушени крясъци. Извика носачите да им предаде бележка за Лолия — братовчедка й несъмнено щеше да предпочете да дойде при нея, вместо да чака сам-самичка в огромната къща на дядо си. Носачите обаче бяха изчезнали безследно и Корнелия не успя да изпрати бележката. До пладне всички роби се разбягаха. Следобед вече не разполагаше с достатъчно прислужници да й помогнат да вдигне масивната дълга възглавница с гъши пух за ежегодното й изтупване.
— Е — отпусна се рязко тя върху мекото легло, — това е.
— Господарке — прошепна една млада робиня, — бият се на Юлианския Форум, край Циркус Максимус и пред храма на Минерва…
— Нима? — Корнелия усети как пак й се повдига, но успя да се съвземе. — Бягайте тогава, ако искате.
Прислужниците се разпръснаха безмълвно. Корнелия полегна върху мекото легло и се сви на топка. Диана напусна града с баща си, но Лолия навярно щеше да дойде дори без бележка — сигурно е изплашена сама в огромната къща. Или Марсела щеше да се върне… о, защо излезе? Защо? Корнелия копнееше да стисне ръката на сестра си, да чуе спокойния й глас да обяснява всички логични причини светът да си дойде отново на мястото.
Може би светът никога вече нямаше да си дойде на мястото.
Долу се хлопна врата и Корнелия се изправи рязко. Тежки крака заизкачваха стъпалата — битката едва ли беше стигнала Палатинския хълм, не беше го стигнала… Озърна се трескаво за някакво оръжие, ала познат глас извика:
— Корнелия!
Тя прекоси стаята и влетя в ръцете му, преди да е прекрачил прага.
— Богове… — той я прегърна с отчаяно облекчение и промълви дрезгаво в косите й: — Мислех, че вече си напуснала града. Защо остана?
— А ти? — отвърна Корнелия, притиснала устни към грубата му вълнена туника. — Казах ти да не идваш.
— Очакваше да те послушам ли?
— Но ако някой те познае, ще те издаде.
— Всички си имат по-неотложни грижи от някакъв незначителен предател. — Друсус се отдръпна и я огледа тревожно. — Нямаш ли телохранители? И роби с тояги ще свършат работа…
— Всички избягаха.
— Значи и ние трябва да бягаме. Край Марсово поле се води ожесточена битка, още по-лошо е край Колинската порта. Ще отидем в гетото. Там няма сражения.
— Не мога — поклати глава тя. — Брат ми избяга, но сестра ми и братовчедките ми са в града. Ако им потрябва убежище, ще дойдат тук.
— Тогава да се барикадираме.
Той заснова из къщата като самотен легионер. Залостваше врати, спускаше завеси, влачеше тежки рафтове и каци пред портата.
Корнелия го наблюдаваше.
— Друсус…
— Какво?
Той отметна потната си коса от широкото чело. Носеше груба туника без ръкави, а гладиусът отново висеше на кръста му.
Корнелия се усмихна.
— Нищо…
Нека барикадира, за да си отвлича вниманието.
Той се отпусна тежко на ложето до нея и преплете пръсти в нейните.
— Бележката ти… Пишеш, че брат ти е разбрал. Затова ли отказа да те вземе? Заслужава да го наложа с камшик. Да изостави сестра си!
— Не, аз отказах да тръгна. Но той наистина разбра. Не за теб, а че се… — сви рамене. — Унижавам, както се изрази той.
— Съжалявам — прошепна Друсус, но Корнелия закри устните му с длан.
— Шшт… Радвам се, че си тук.
— Няма да те оставя, докато опасността не отшуми.
Прегърна я, притисна я към топлите си гърди и думите затрептяха отново върху устните й. „Друсус, когато преди два месеца се върнахме от Терачина, месечното ми кръвотечение не дойде. Друсус, не използвах египетските трикове на Лолия, защото мислех, че не мога да раждам. Друсус, бях омъжена осем години без никакви изгледи за дете, но сега… сега съм бременна.“
Усети как късият му меч я притиска по хълбока и преглътна думите. Беше твърде късно да ги изрече, твърде късно да побегне, твърде късно за каквото и да е през този жесток следобед на Сатурналия. Оставаше им само да чакат.