— Цезаре! — възкликна Диана. — Защо сте тук?
— Тръгнах за семейното си имение в Авентина, но… — Вителий сви рамене. — По пътя се води битка. Знаеш ли, че има сражение?
Диана пристъпи по-близо.
— Защо не сте в двореца?
— О… — той се размърда неспокойно и увисналата му гуша затрепери. — Така и не свикнах с този дворец. Всички ще се разбягат. Да не мислиш, че не знам! Алиен ме предаде, а сега и стражите ми се готвят да го последват. Харесвах Алиен…
Той замълча, а след малко протегна масивната си ръка, осеяна с гривни, и я прокара по покрития с белези преден крак на Борей. Борей зари с копито в сламата, но не го ритна.
— Конете не са предатели — замечтано отрони Вителий.
— Изоставили са ги. — Диана вдигна сбруята, изплъзнала се от ръката й при стъписването й. — Директорът на фракцията ги е оставил…
— Да. Напълних яслите им със сено, когато дойдох. Бяха гладни.
Диана разтвори сбруята. Вителий вдигна кожения мях, изстиска една бавна капка в устата си и го захвърли. Очите му бяха кървясали и блуждаеха неспокойно, но масивното подпухнало тяло не помръдваше.
— Трябва да избягате, цезаре — настоя Диана. — Скрийте се някъде, най-добре извън града. Ще предадете трона на Веспасиан доброволно.
— Опитах. Не се получи. — Той взе една сламка и я завъртя между пръстите си. — А и императорите не бягат.
— Императорите не се крият и в конюшни!
Заля я вълна от погнуса. Галба беше старец, но умря прав, раздавайки заповеди. Отон отне живота си дръзко и с размах, щом каузата му претърпя поражение.
— Императорите се изправят срещу враговете си!
Кървясалите очи на Вителий прекосиха изморено нейните.
— Е, аз не съм кой знае какъв император.
Не намери думи да отговори.
— Казвал ли съм ти, че навремето бях коняр на Сините? И се гордеех с това.
Вителий се изправи нестабилно, надигайки огромното си туловище от сламата. Протегна големите си длани и Борей приближи до него и пъхна муцуна в тях, предвкусвайки лакомство.
— Богове! — възкликна Вителий и погали масивната му глава. — Обичам конете. Обичам и Сините.
Диана извърна поглед.
— Вземи ги — Вителий потупа Борей за сбогом. — Не биваше да ти ги отнемам. На онова състезание… Леле, момиче, на последната обиколка копитата им се отлепиха от земята и полетяха. Забележителна гледка! За мен няма да тичат така. За никого няма да тичат така.
— Цезаре…
— Отведи ги! — Той я избута грубо и излезе навън, прибрал пурпурните дипли на мантията си. — Тълпата ме търси. Искам да съм пиян, когато ме открият тук.
— Но, цезаре…
Тя се втурна след него, търсейки ободрителни думи, когато една висока фигура влезе през входа на конюшнята с дълга крачка.
— Хей! Махай се!
Един от преторианците на Вителий вдигна гладиуса си и махна на мъжа да излезе, но дълъг меч излетя от ножницата си и прониза врата му. Очите на преторианеца се изцъклиха и той се сгърчи като неизгладена туника. Вителий се закова на място и с разтреперани устни проследи как Лин ап Карадок спокойно избутва тялото от острието си.
— Не доближавай императора!
Вторият преторианец се хвърли към Лин, размахал яростно гладиуса си, ала британецът отскочи гъвкаво и после заби с пестеливо движение сабята си в лицето на мъжа. Очите на преторианеца изчезнаха във водопад от кръв. Третият стражар и неколцината нервни зяпачи бързо се разбягаха и излетяха през входа на конюшнята.
— Лин? — прошепна Диана. — Недей…
Той довърши втория преторианец и тръгна напред, приковал поглед в императора. В тъмните му очи светеше бездънна ярост, засенчваща дебелия разтреперан Вителий и жалките му дребни грехове. Ярост, способна да погълне дял Рим, и всички възражения замряха в гърлото на Вителий.
— Е… — рече той глухо. — Който и да си, свършвай по-бързо.
— Цезаре… — обади се Диана.
— Остави ме! — изрева той и поне в този момент заприлича на император.
Тя коленичи, стиснала сбруите.
Грубата длан на Вителий докосна косата й. Когато вдигна поглед, Лин го влачеше за врата към дъното на конюшнята, препъваше се и дишаше тежко.
— Махай се от тук! — подвикна й британецът, без да се обръща.
Двамата изчезнаха — високата и дебелата фигура — в последното празно ограждение. Диана замръзна, но отблизо долетяха викове, ненадейна вълна от гълчава, която я пришпори да действа.