Скочи на крака и отиде при Борей, надяна му сбруята и после сложи оглавниците на другите — един по един. Състезателната колесница беше твърде показна с позлатените си ивици и яркосинята боя, но в задния навес намери тренировъчни колесници и тя впрегна Анемоите в една от тях. За пръв път впрягаше толкова коне. Погледна веднъж-дваж към последното ограждение, но никой не излизаше от там и тя прокара изжулена длан по очите си.
Анемоите чакаха, извили вратове и разширили ноздри. Озъртаха се на всички страни, надушили възбуда. „Различно вълнение цари днес, обични мои“, помисли си Диана, грабна камшик и скочи в колесницата. „Днес няма да усетите аромат на розови листенца, нито на палмови клонки. Само на кръв.“
Вместо към входа към арената тя ги насочи през широката порта на конюшнята, но се оказа твърде късно. Видя факли и войници — безпощадна бронирана маса, устремена към двореца. Друга върволица се виеше към най-красивите къщи по Палатинския хълм и тя пришпори Анемоите в галоп. Беше твърде късно за всичко, освен за бягство.
— Какво правиш? — изпищя Лолия.
— Качвай се.
Диана профуча с Анемоите по виещата се алея към къщата, стъпка леха зимни лилии и влетя във фоайето. Осите остъргаха рамката на портата, но колесницата успя да се вмъкне вътре.
— Тук не е безопасно. Сражението е наблизо. Едва надбягах тълпата, втурнала се насам.
Лолия не чака да й повторят. Пъхна един вързоп под мишница и скочи в колесницата.
— Съвсем ли полудя? Отиде да си вземеш конете ли?
— Добре направих, защото ще ни трябват. Само те ще ни отведат навреме при Корнелия и Марсела.
Диана дръпна юздите и зацъка с език на жребците. Безценната мозайка се раздроби шумно под копитата им.
— Тясно е! Няма да успееш да ги обърнеш.
— Ще успея. — Диана се приведе назад, жилите на ръцете й се изопнаха и някак си накара конете да завият и да минат през портата. — Дръж се!
Лолия простена, забелязала светлинките в подножието на хълма и ненадейно отвсякъде ги заобиколиха дюдюкащи мъже в ризници, просветващи под размаханите факли.
— Поспрете, красавици…
Но се разпръснаха, когато Червените изгромолиха през портата и Диана насочи колесницата надолу по улицата.
— Богове! Тръгнали са да плячкосват! — възкликна Лолия и се обърна назад към факлите, лъкатушещи като поток през входа на дядовото й имение. — Защо командирите им не ги спрат? Това е Рим, не е варварска крепост! Нима ще го сринат със земята?
— Сигурно командирите им не могат да ги спрат. Или им е все едно дали е Рим или не.
Диана дръпна юздите и конете забавиха ход. Копитата им отекваха шумно по пустата улица. Само дето сега тя не изглеждаше пуста. Сенките се удължаваха с наближаването на нощта и дори без да вижда очите, Диана усещаше, че са там. Лолия стискаше напречните греди на колесницата, зъбите й тракаха при всяка неравност по пътя, но не се оплакваше.
— Чудесна си — успя да отрони през треперещите си устни. — Луда си, но си прекрасна и ми спаси живота…
Диана почти не я чуваше, насочила цялото си внимание към поводите в ръцете си. Конете извиваха подплашено шии и когато наближиха Форум Романум, тя разбра защо.
— О, богове! — простена Лолия.
Върху плочите лежаха неподвижни, сгърчени, обезобразени неща; неща, които навярно бяха тела, тъмни локви, които навярно бяха кръв. Сенки притичваха през входовете на храмовете — по стъпалата пред храма на Юпитер войник с пернат шлем се олюляваше под тежестта на сребърна урна, а зад него бакалин, присъединил се към плячкосващите войски, тътреше ръчна количка, натоварена с трофеи. Бездомно куче лочеше от ручейче кръв, процеждаща се към канавката, и конете отметнаха глави, доловили миризмата. Диана сви рязко към тъмна глуха уличка и окървавеният Форум изчезна от погледите им.
— По-бързо! — дръпна ръката й Лолия. — Подкарай ги по-бързо.
Двама войници излязоха, препъвайки се, от една таверна и им заподвикваха пиянски. Диана размаха камшика си над главите им и те се отдръпнаха. Друга мрачна уличка, втора, трета…
— Защо се бавим толкова? — изхленчи Лолия.
— Директният път не е безопасен. Преди малко видях, че от двореца излизат десетки войници.
— От двореца? Но императорът…
Диана стисна устни.
— Вителий е мъртъв.
Край тях профучаваха къщите по Палатинския хълм. Диана забеляза как една патрицианка се втурва с писъци през портата си, стиснала наръч дрехи. По петите я следваше роб, понесъл ковчеже за бижута. Някъде крещеше мъж. Лолия едва не падна от колесницата при поредния рязък завой, но след още една пресечка стигнаха семейното имение. Зефир се изправи на задни крака, подбелил очи. От камъните под копитата му се разлетяха искри, а Нот опъна юздата.