— Марсела! — изкрещя Корнелия. — Марсела!
Дръпна изопнатата ръка на Диана, Диана вдигна поглед и забеляза братовчедка си. „Мъртва е, сигурно е мъртва.“ Но Марсела беше жива и само боговете знаеха как Корнелия успя да я различи сред водовъртежа от тела. Стоеше в бледосинята си роба до олтара на Марс, косите й се развяваха около спокойното й лице — колона от лед, съзерцаваща кръвопролитието. Около нея се трупаха плебеи, окуражаваха вкопчилите се в мъртва схватка войници и залагаха шумно, но Марсела не помръдваше.
— Марсела! — нададе вик и Лолия и най-после Марсела ги чу.
Обърна глава и Диана видя спокойното изваяно лице и бдителните очи. В следния миг Марсела се втурна към колесницата.
— Диана, спри конете! Спри ги!
— Не мога… — отрони тя през зъби.
От изранените й длани струеше кръв, но тя се дръпна назад с цялата си тежест и Анемоите забавиха ход, громолейки с копита, с покрити с пяна тела, цвилещи като осакатените мъже във фонтана. Колесницата се наклони зловещо върху едното си колело и всички се вкопчиха в дъските, но не се прекатуриха. Конете се скупчиха, готови отново да препуснат, и този път откъснаха поводите от агонизиращите ръце на Диана. Разбра, че е безпомощна да ги удържи, но Марсела се намираше близо. Лолия и Корнелия протегнаха длани и я вдигнаха, полетяла, в колесницата точно когато Червените се впуснаха в лудешки галоп. Един легионер се опита да улови юздата на Борей, ала отскочи с писък, когато старият жребец посегна с разпенените си зъби и му отнесе ухото и половината буза. Кървящите пръсти на Диана се мъчеха да докопат поводите, но Марсела вече стискаше невредима гредите на колесницата, притисната между Лолия и Корнелия. Едва се побираха и Марсела висеше опасно от задницата на колесницата, но очите й сияеха.
— Къде отиваме? — извика тя.
Диана, която се бореше с конете, останала без дъх, не можеше да й отговори.
Портата на Аврелий зееше отворена. Наоколо се навъртаха половин дузина войници. Доловили тропота на копита, те застанаха на пътя, вдигнали копия да спрат колесницата, но Анемоите ги стъпкаха, без изобщо да забавят галопа си. Диана усещаше как колелата премазват телата и Корнелия едва не се изхлузи на земята, но Лолия я обгърна през кръста и я задържа. Притискаха се една до друга — четири Корнелии, скупчени зад четири побеснели коня. Първа Диана погледна небето и видя, че е паднала нощ, а после погледна назад и осъзна, че са напуснали града.
Глава двайсет и първа
— Къде сме? — примигна сънено Марсела в бледия утринен светлик и впери очи в прашните дъски над тях.
— В имението на Лин ап Карадок — прозя се Диана и се протегна, докато Марсела оглеждаше копите сено, куките за хамути и редиците дъсчени прегради. — Има иконом и няколко роби, но сигурно са избягали. Знам обаче, че Лин няма да възрази, ако отседнем в плевнята му.
— Защо не отседнахме в къщата му? — Марсела потрепери в утринния хлад и разтърка голите си ръце.
— О, няма как. Британците не обичат неканени гости. Никой не бива да влиза в дома им без разрешение.
— Какви странни неща знаеш, Диана.
„Е“, помисли си Марсела, „все пак копа сено е по-добре от нищо“. Въпреки че им отне половин нощ да стигнат до тук. По време на дългото пътуване в мрака Диана им обясни, че имението е близо до градските стени. Оказа се обаче доста отдалечено от Портата на Аврелий, през която избягаха. Диана спря конете в двора доста след полунощ и Марсела слезе доволно от колесницата след Лолия и Корнелия, добра се, куцукайки, до плевнята и се просна безмълвно в сеното.
Лолия спеше, сгушена на топка, и приличаше на връстница на Флавия, но Корнелия се разбуждаше. Марсела се прозя отново, а Диана подпря гръб с длани и се изтегна с гримаса.
— Никога не ме е боляло така — простена тя. — Дори след надбягването в Циркус Максимус.
Вдигна ръце в сивкавия утринен въздух и Марсела забеляза, че от покритите й с мехури длани се е стекла кръв към китките и е засъхнала на ръждиви ивици.