— Молитви? — примигна Корнелия.
— За… за каквото се молите. Ще го изпълни.
Той отстъпи назад, преди Корнелия да се запита дали знае за какво се моли толкова горещо.
— … толкова голям и златен, Марсела, не можеш да си представиш! И силен! Вдига ме във въздуха, когато правим любов! Абсолютно божествено е. Отначало беше срамежлив, но аз току настоявах за масажи и накрая схвана идеята.
— … приспособиха се добре в конюшнята на Червените, въпреки че се опитаха да ги нахранят с развалено зърно. Не изключвам да са сложили отрова. Сините са готови на всичко…
— Побързайте! — пришпори ги Марсела, без да прикрива раздразнението си от братовчедките. От едната й страна Лолия напиваше за любимия си русокос жребец, от другата Диана бърбореше за проклетите си Червени. Чудно как още не беше умряла от скука. Милостива Фортуна! Братовчедките й нямаха ли скрити мисли?
— Хайде! Искам да стигнем до Домус Ауреа.
— … не разбирам защо ни отмъкна от Марсово поле — оплака се Диана. — Гледах как трибуните се надбягват с впряговете си. Не стават за истинска надпревара, разбира се…
— … ако използвам речника на Диана, той е чистокръвен жребец! — въздъхна замечтано Лолия. — Сигурно не бива да говоря така пред Диана. Не си омъжена, скъпа, но едва ли си в пълно неведение за житейските факти. Конете са прословути любовници.
— Може би — сряза я Марсела, — но поне не го обсъждат.
В този студен и ветровит зимен ден слънцето се криеше зад буреносни облаци. Отнякъде проехтя гръмотевица. „Лоша поличба.“ Ала всички поличби бяха лоши през тази първа седмица от новата година — още откакто представиха Пизон в казармите на преторианците. Жертвеният бик се оказа болен, с увреден черен дроб и войниците започнаха да мълвят, че вещае сериозно злощастие. Галба обаче ги смълча с викове.
Дали наистина бяха замълчали?
Преддверието на Домус Ауреа гъмжеше от хора и жужеше възбудено — въоръжени стражи, придворни във фини ленени тоги и с бижута, трескави роби. Въпреки неспокойния трепет, свил сърцето й, Марсела се озърна да огледа прословутия Златен дом на Нерон. Пищен дворец с триста празнични зали и сто акра съвършено поддържани градини. Място за интриги, красота, любовни афери и тайни, докато император Нерон подрънкваше на сребърната си лютня и наблюдаваше всичко — жизнерадостен и не съвсем здравомислещ бог.
— За пръв път ли идваш тук? — прошепна Лолия, когато ги въведоха в залата за пиршества. — Откакто…?
— Да. — Марсела вдигна очи към приказния таван: гравирана слонова кост със скрити жалузи, които се въртяха бавно и разпръскваха благовония и розови листенца върху гостите долу. Сега таванът беше неподвижен и неосветен. — Този път поне не съм единственият гост.
Онази нощ през миналата пролет наистина беше сама. Поради объркване робите бяха заредили тавана не с един, а с три различни парфюма. Накрая Марсела не само се чувстваше като блудница, но и миришеше на лека жена.
— Не отивай — посъветва я сестра й, чула поканата, която й отправи Нерон. — Не бива да му позволяваш да те петни, макар да е император!
— Кажи му, че ти е лошо — намеси се Лолия.
Но всъщност нямаше избор. Баща й вече беше мъртъв, а Луций за кой ли път беше поел в странство. Гай оставаше сляп за всичко; вълнуваха го единствено новите му задължения като глава на семейството. Тулия, при всичките й приказки за женско целомъдрие, беше готова лично да достави зълва си в леглото на императора, само и само да спечели благоволението му. Не й оставаше друго, освен да стисне зъби, да облече най-красивата си роба и отиде в двореца.
Сега дворецът изглеждаше съвсем различен. Прашен и студен, с мрачни мозайки и неосветени фрески. Половината мебели бяха отнесени и разпродадени в името на скъперническите икономии на Галба, а във въздуха тегнеше миризма на пот, вместо на розови листенца. „Златния дворец на Нерон вече не е златен.“
Дори мечтателното щастие на Лолия се изпари, когато забеляза пресилените усмивки и напрегнатите лица на хората наоколо.
— Какво им става на всички? — прошепна тя.
— Предполагам, вече са разбрали това, което току-що забелязах на Марсово поле — отвърна Марсела. — Че навсякъде се тълпят преториански отряди.
Не й хареса видът им — наежени в червено-златните си ризници, те жестикулираха енергично един на друг под ниското сиво небе.
— Преторианците вечно недоволстват. Какво толкова?
— Навярно недоволстват малко повече от друг път.
Марсела си спомни плъзналия наскоро слух как Пизон за пореден път се опитал да накара Галба да плати надниците на войниците, но императорът отказал.
Марсела не пропусна да забележи и робите, струпани на Марсово поле. Носеха отличителния знак на сенатор Отон.