— Лолия! — Старият Флацид забеляза жена си и заразмахва ръце. — Веднага се връщай вкъщи! Как ти хрумна да дойдеш точно сега…
— О, не ми съскай! — подбели очи Лолия. — Все едно съм омъжена за гъсок…
— Извиках носилка — вметна помирително Корнелия.
Робите, също заразени от вълнението, шушукаха по ъглите, прикрили уста с длани, и никой не искаше да я чуе. Но тя беше първата дама на Рим и щом плесна с ръце, всички се разпръснаха покорно. Марсела никога не се бе чувствала по-горда със сестра си.
Пролука в гъмжилото привлече погледа й, докато Корнелия ги побутваше припряно навън. Галба захвърляше тогата си и жестикулираше озъбено на придворните, суетящи се с ризницата му.
— Явно смята да излезе и да ги пресрещне — заключи Марсела.
— Да.
Корнелия беше пребледняла, но гласът й все още звучеше спокойно.
— Трябва ли да тръгвам? — примоли се Марсела. — Точно когато започва най-интересното? Пиша за историята, но за пръв я виждам да се случва…
— Хайде! — подкани я Корнелия с авторитетния глас на по-голяма сестра, който не беше използвала, откакто пораснаха, и натика Марсела в наетата носилка след братовчедките им.
Носачите се люшнаха под тях и изтрополиха извън двореца, ала никоя не ги помоли да се движат по-плавно. Лолия си гризеше тревожно ноктите, но Марсела не устояваше на изкушението и току надзърташе иззад завесите, а Диана надничаше над рамото й. Заникът багреше света в мораво и след малко Марсела започна да различава хора — пекари, пивовари, просяци, бездомни хлапаци, жени с деца, вкопчени в полите им, — стълпени по улицата. Не продумваха. Само наблюдаваха мълчаливо. Някъде отдалеч обаче долитаха викове.
— Вървете направо! — нареди Марсела на носачите, когато шумотевицата се засили. — Заобиколете Форума!
Тълпата обаче ги обграждаше все по-плътно и нямаше накъде да тръгнат. Носилката се заклати, олюля се пак, накрая единият край се стовари и Марсела се свлече болезнено върху камъните. Лолия падна с присвити крака и изкрещя остро, а Диана скочи тежко до нея. Марсела вдигна поглед само за да види как носачите изчезват стремглаво в мрака. Няколко улични хлапета нададоха въодушевени възгласи и насядаха палаво в носилката, но множеството наоколо мълчеше. Марсела забеляза десетки блеснали черни очи да се впиват изпитателно в нея и страхът ненадейно стегна гърлото й. Носеше обикновена бледа роба, а Диана — сивкава широка рокля, подходяща по-скоро за конюшните, но коприните и перлите на Лолия…
— Няма да се доберем вкъщи — избута ги Диана със загрубелите си малки длани. — Трябва ни убежище.
— Да — съгласи се с пресеклив глас Марсела. — Стига толкова вълнения!
Виковете обаче не стихваха, във въздуха блуждаеха факли, из множеството се понесе ропот — неразбираеми думи като глухо боботене. Марсела усети как я блъскат напред, пръстите на Лолия се впиха в лакътя й, а Диана успя да ги издърпа по груби стъпала, отвеждащи към вестибюл.
— Виждаш ли? — надигна глава Лолия с побеляло лице и разширени очи.
— Да.
Марсела, много по-висока от братовчедките си, виждаше ясно всичко чак до края на Форума, където светлината на факлите осветяваше плешива глава, подскачаща над носилка. Сбръчканият костенурков врат на Галба се въртеше наляво и надясно и Марсела различаваше дори как разтяга уста, раздавайки заповеди, но оглушалата тълпа го блъскаше истерично насам-натам. Видя Стария Флацид до него и потърси с очи Пизон и Корнелия, ала пред погледа й се мержелееше само Галба в безполезната си ризница.
Чу се тропот на конски копита. Не разбра откъде долита, ненадейно обаче на площада влетяха преториански ездачи и заобиколиха носилката на Галба. Размахваха къси саби, а червените пера върху шлемовете им напомняха кървави петна в здрача. Галба разпери ръце, носилката се обърна и сабите започнаха да се спускат и вдигат.
— Марсела! — крещеше Лолия и я дърпаше за ръката.
Мълчанието на тълпата се взриви; половината се разбягаха с писъци, другите се втурнаха с крясъци напред да видят как съсичат императора. Марсела проследи с поглед как повличат съпруга на Лолия зад носилката на Галба и го пронизват в корема. Чу го и как моли за милост.
Лолия проплака задавено.
— Бягайте! — просъска им Диана и ги блъсна толкова силно, че Лолия едва не се строполи на колене. Марсела я подхвана и трите се спуснаха в бяг.
— Храмът… — задъхано подхвърли Марсела.
Ненадейно множеството остана зад тях, а напред — невъзможно невъзмутим — се издигна овалният купол на храма на Веста, когато се запрепъваха нагоре по стълбите към светилището.