Вътре цареше тишина, невероятна тишина. Пламъците пропукваха тихо във вечното си огнище в хладната и безлюдна мраморна зала. Марсела спря рязко, усетила как дъхът изпепелява дробовете й, а Лолия се строполи под най-близката колона.
— Не е мъртъв — заповтаря машинално тя. — Не е мъртъв.
Марсела не си направи труда да й отговори. Думата пулсираше и в собственото й съзнание — мъртъв, мъртъв, императорът е мъртъв.
О, Фортуна, къде ли е Корнелия?
Диана заблъска по вратата на вътрешното светилище и се върна, бълваща ругатни. Отметна гневно косата си от очите и обяви:
— Заключили са. Явно весталките са побягнали.
— Мъдро — констатира безизразно Лолия. — Успеят ли преторианците да влязат, няма да останат дълго девици.
— Както и ние — додаде Марсела и се озърна, но видя само няколко колони за укритие и никакви врати, които да затворят и залостят.
— Ти едва ли си девица, освен ако съпругът ти не е пълен невежа — изкоментира Лолия и се изправи криво-ляво. Червените й къдрици лепнеха по скулите, макар все още да трепереше неудържимо.
— Е, не изгарям от желание да ме изнасилят половин кохорта преторианци — отвърна Марсела. — Някоя има ли нож, в случай че се стигне дотам?
— Аз имам — Диана извади елегантно късо острие.
— Иска ли питане! — възкликна Марсела, обзета от необяснимо раздразнение.
Виковете се усилиха и те застинаха. Улицата долу бе опустяла — зяпачите се бяха разбягали по страничните алеи или се бяха влели в истерията, обзела Форума, ала някой крещеше и внезапно отнякъде заблещукаха факли. Оказа се отряд преторианци и два силуета пред тях. Бягаха и се препъваха. Успяха да ги различат в полумрака — още не се беше стъмнило напълно.
Марсела изскочи иззад колоната, но Диана я спря тъкмо навреме.
— Недей!
Корнелия дишаше тежко и куцаше, изгубила единия си сандал, а тъмната й коса падаше разчорлена по гърба. Пизон й помагаше с обезумели очи. Разкъсаната му тога се развяваше около тялото му. Зад тях дюдюкаха, хилеха се и подтичваха нехайно като глутница половин дузина преториански стражи.
„Не“, помисли си объркано Марсела, „само петима.“ Войникът отпред не беше с останалите. Той избута Пизон към стълбите пред храма на Веста и се обърна с изваден гладиус. Центурионът на Корнелия — Денсус. Перестият му шлем го нямаше, раната под окото му обливаше цялото му лице в кървава маска, но той налетя върху стражите със зловеща гримаса.
Късата му сабя прониза врата на единия и той се строполи, ала Корнелия също падна, препъвайки се на първото стъпало към светилището. Друг войник понечи да я сграбчи, Пизон извика и се хвърли към него. Върху ръкава му цъфна кърваво петно.
Денсус издърпа сабята си от тялото на първия мъж и нападна втория, разсичайки коляното му изотзад. Мъжът се стовари на земята с писък, а Пизон се олюля, вперил невярващ поглед в окървавената си ръка. Корнелия го улови за лакътя, извика му нещо и го задърпа по стълбите. Полуизвърнат, Денсус ги изблъска нагоре с крясъци и войниците го нападнаха в гръб.
Висок трибун с грозен нож улучи пролуката между гърдите и гърба в ризницата на Денсус и заби дълбоко острието. Денсус се преви одве, останал без дъх, но се хвърли към трибуна и двамата се търколиха зашеметено по стълбите. Още двама преторианци тичаха по петите на Пизон. Единият посегна, без обаче да успее да го улови, ала другият сграбчи окървавения край на тогата му.
С възторжени възгласи те го задърпаха надолу, теглейки го като риба на сухо, и с последни сили той избута Корнелия напред. Марсела зърна за миг побелялото от ужас лице на Пизон, чиито устни се разтегнаха като черен квадрат да кажат нещо — да помолят или просто да извикат. Патрициите трябва да умират гордо, но нима не е безславно да те заколят като бездомно куче след само пет дни в ролята на императорски наследник?
Остриетата потънаха в гърдите му. Отново и отново, бавно и отмерено, докато тялото му заприлича на купчина алени парцали.
Корнелия изпищя и пронизителният й крясък оглуши Марсела. Тя се изтръгна от ръцете на Диана, изскочи иззад колоната и хукна по стълбите към сестра си. Задърпа я отчаяно нагоре и видя как другите двама преторианци се извръщат ухилени към тях. Приглушено хлипане долетя зад гърба й и ненадейно Лолия застана там, с разширени, обезумели от страх очи. Втурна се напред, стиснала бронзова купа, свещена утвар навярно. Замахна диво и облак разжарени въглени от вечния огън на Веста полетя към преторианците. Искрящите въглени осеяха стълбите и войните се отдръпнаха за миг, закрили очи. Единият се строполи с гъргорене — обляният в кръв Денсус се беше изправил и беше забил ножа си чак до дръжката във врата му.