— Скандално! — изсумтя Тулия, когато научи, че Лолия ще се омъжва буквално десет дни след като овдовя. — Прахът на клетия сенатор Виний още не е изстинал!
Скандално. Лолия за пръв път споделяше мнението на Тулия. Не беше правилно, макар да не й хрумваше как другояче би могла да постъпи.
— Скъпа моя — въздъхна дядо й четири дни след като император Отон завзе престола със сила. — Не ми се иска да те пришпорвам, но… бракът с Виний те обвърза с фракцията на Галба. Трябва да обмислим нов съюз.
— Да.
Но…
— Все пак наследница като теб не бива да остава неомъжена. Започна ли да плета мрежите си още отсега, ще ти намеря най-добрия кандидат. Мъж, който да те закриля — потупа я по ръката. — Искам съкровището ми да е в безопасност.
— Да.
Но…
— А и едва ли скърбиш много. Знам, че не беше ужасно привързана към клетия сенатор Виний.
— Не.
Но…
Сетеше ли се за Стария Флацид, към гърлото й се надигаше горчилка. Той беше сбръчкан досадник, мразеше го от дъното на душата си… или поне я влудяваше… но не заслужаваше разгневените войници да го накълцат на парчета. „А и не беше много мило от моя страна да го наричам Стария Флацид на всеослушание. Въпреки че бях искрена.“
В крайна сметка Лолия реши, че макар да е свикнала да се развежда, ни най-малко не е свикнала да овдовява. Усещането беше съвсем различно. Изпитваше угризения. И защо? Виний искаше само парите й и ги получи — кой би могъл да я обвини в измама? Дали не я измъчваше споменът как най-сетне се прибра у дома и обяви пред ококорените слуги и зяпачи, че господарят им е мъртъв? Никой не отрони дума.
— Не ме гледайте като овце! — развика им се Лолия, оплескана в кръв — кръвта на Пизон, кръвта на центурион Денсус и кой знае чия още.
Те обаче я зяпаха като стадо глупави овце и ненадейно я напуши неудържим смях — овце — колко находчиво!
— Овце! — разкикоти се Лолия и не спря да се кикоти.
Те се взираха потресени нея, а тя се превиваше от смях и не успя да обясни, че е от ужас, а не от радост.
„Вдовица съм.“ Затова ли се чувстваше толкова странно сега, в навечерието на новата сватба? И Корнелия беше вдовица, ала поне изглеждаше така — просната с невиждащи очи върху леглото с черни завивки, потънала в скръб. Лолия се обърна към огледалото и видя младоженка с червено було — нагиздена, с лакирани нокти, гримирана, безупречна.
— Красива си — каза Марсела, когато прислужницата отнесе булото, за да го изчетка, но гласът й прозвуча неубедително.
Тя изглеждаше както обикновено — в бледозелена роба, с разголени ръце, без бижута и невъзмутима, окъпана от лъчите на зимното слънце, струящи през прозореца на спалнята. Напоследък обаче бе много мълчалива. Лолия не я притискаше — Марсела не се поддаваше на натиск. Разбра го в деня, когато я засипа с въпроси за инцидента с Нерон. Решеше ли, Марсела умееше да нареже всекиго с острия си като гладиус език.
— Кой от двата? — попита лъчезарно Лолия, вдигнала два молива за очи, но Марсела само поклати безучастно глава.
Гримьорката приближи до нея и Лолия затвори клепки да нанесе линията. Наистина се чувстваше приятно да се завърне в дядовата къща — в просторните, проветриви зали, в стаите, наподобяващи ковчежета за накити, при робите, които я познаваха от малка и я глезеха все едно е дете. Ала усещаше и нещо различно — като сянка в ъгълчето на окото, която изчезва, щом се обърнеш към нея. Нещо не беше наред. Може би я заразяваше атмосферата на римските улици, където плебеите сновяха, въодушевени от блестящото бъдеще на Отон и същевременно засрамени от кървавото минало на Галба. Невиждана досега гледка.
— Чичо Парис ти обещава да извае скоро бюст на новия ти съпруг — съобщи Марсела и запремята с пръсти украсените с мъниста ресни на възглавничката. — Салвий Тициан.
— Така ли се казва? — въздъхна Лолия. — Все забравям.
— Как го намираш?
— Изглежда прилично. — Беше го срещала два пъти — висок, елегантен мъж на четирийсет, посребрял по слепоочията и с издължено красиво лице, напомнящо много чертите на брат му. — Но все си пука кокалчетата на пръстите…
— Братът на императора има право на всякакви недостатъци — отвърна Марсела. — Дядо ти явно има висшестоящи приятели, щом ти е уредил съпруг, роднина на императора.
Новият годеник на Лолия — Луций Салвий Отон Тициан, се разведе с жена си рекордно бързо, щом научи, че Лолия си търси съпруг. „Да не забравяме зестрата ми“, помисли си Лолия. „Вили в Бая на Тиренско море, в Капри и Брундизиум, две мраморни мини в Карара, квартал с жилища под наем на Авентинския хълм, дялове в пристанището в Остия, шест търговски кораба, имения в Апулия, Пренесте, Тоскана, Терачина и Мизенум, лозя в Равена и Помпей, маслинови гори в Гърция, дялове в състезателните фракции и в гладиаторската школа на улица «Марс», процент от египетската зърнена флотилия, ренти от земите в Галия, Испания, Германия и Сирия…“ О, да, братът на новия император жадуваше с повече от нетърпение да сключат брак. Почти не погледна Лолия, но бъдещите й съпрузи рядко я виждаха, заслепени от купищата злато, греещи невидими около нея.