— Значи сега ти ще станеш първа дама на Рим вместо Корнелия — оживено вметна Марсела.
— Е, и?
— Не се ли замисляш какво означава това? Означава власт, Лолия. Престиж. Обществено положение.
— Означава, че ще домакинствам на безкрайните императорски увеселения, вместо да ме канят на тях. Повече задължения.
— А всички знаем, че си готова на всичко да ги избегнеш — подбели очи Марсела. — Лолия, любителката на празненствата!
„Вече не ми се ходи на никакви празненства“, помисли си Лолия, „дори на собствената ми сватба.“ Дори на тази сватба, която щеше да е още по-зрелищна от предишната, понеже се омъжваше за родственик на императора. „Защо ми е все едно?“, недоумяваше Лолия. Животът й наистина представляваше наниз от пиршества. Откъде се взе това безразличие? Мечтаеше просто всичко да е приключило, жадуваше за вино, копнееше с цялото си сърце Корнелия да се втурне в стаята и за кой ли път да й обясни колко различен ще е светът, когато смъкне червеното було. Но Корнелия нямаше да дойде.
— Как е Корнелия? — попита Лолия, когато прислужниците започнаха да сплитат косата й в традиционните шест плитки, вдигнати на тила. Скоро за всяка плитка щеше да има съпруг…
— Премести се при мен, Гай и Тулия. — Марсела застана до прозореца. — Тулия реши, че не подобава на млада вдовица да живее сама.
— Има ли значение какво мисли Тулия?
— Каквото мисли тя, го мисли и Гай, а той може да накара Корнелия да се върне у дома. След смъртта на Пизон той отговаря за нея. А и Корнелия няма къде другаде да отиде. Отон конфискува къщата на Пизон и цялата му собственост в името на Империята — Марсела сви рамене. — Поне е при мен и ще се грижа за нея.
Лолия неволно се зачуди дали Марсела е способна да се грижи за някого.
— Говори ли вече? Корнелия, искам да кажа. Твърде пресилено е да се надявам Тулия да млъкне.
— Не много. Стои си в стаята и се взира в стените. Едва успяхме да я убедим да погребем тялото на Пизон. Непрекъснато повтаряше, че няма да го кремира без главата. Ала цяла седмица не открихме и следа…
Марсела не довърши.
— Разпратих робите на дядо да я търсят… — Лолия заекна. — Главата на Пизон — довърши след малко. — Казах им да платят, колкото им поискат.
— Аз също — Марсела поклати леко глава. — Как е центурионът… забравих му името…
— Друсус Семпроний Денсус. Лекарите твърдят, че ще се възстанови.
Лолия нареди да настанят центуриона в дома на дядо й и най-добрите лекари в Рим дежуреха край постелята му денем и нощем. Дължаха му поне това. „Не успя да спаси Пизон, но спаси нас четирите.“
— Ами Диана? И без това беше смахната, сигурно съвсем е полудяла…
— Кой знае? — Марсела прокара пръст по малка статуетка от слонова кост върху изящна абаносова масичка до прозореца. — Все скита някъде тези дни.
— Отон поне ще възобнови състезанията. Това ще я зарадва.
Лолия застина неподвижно, докато прислужниците гласяха червения булчински воал върху главата й. Обичаят изискваше първо да разделят косите й на път с острие от копие на мъртъв гладиатор, за да й осигурят щастлив брак. Корнелия винаги настояваше да спазват ритуала. Според Лолия нищо не би могло да помогне на този брак.
Черен силует изникна в огледалото над рамото на Лолия. Тя се обърна и видя Корнелия, застанала на прага, облечена в траурно черно, с разголени ръце и плътно прибрана коса. Щеше да изглежда ослепително в черно, ако изтриеше писъка, застинал върху лицето й.
— Поздравления — каза тя. — Омъжваш се за брата на императора. Великолепно!
Лолия отвори уста, чудейки се как да отговори, но Марсела застана бързо до сестра си и й зашепна. Робите ги гледаха разтревожено, ала горчивите думи сякаш бяха изчерпали дар словото на Корнелия. Остави се Марсела да я отведе до канапето под прозореца и седна, вперила очи към атриума. Лолия си спомни колко се смяха след сватбата й с Виний… сълзи се надигнаха зад клепачите й, но тя запримигва силно и ги пропъди. Корнелия можеше да плаче и скърби на воля, налагаше се обаче някой да скрепи съюза, гарантиращ безопасността на семейството. „В жилите ми тече и робска, и патрицианска кръв. Патрициите не прекланят глава, но робите оцеляват стоически.“