Дядо й ги очакваше пред вратата на спалнята — широкоплещест и развълнуван — и Лолия облегна за миг глава върху едрото му, меко рамо. Обичаше го толкова силно, че беше готова да се омъжи сто пъти.
— Малкото ми съкровище — каза й той, както я наричаше от дете.
Навярно братовчедките й не разбираха непоклатимата й преданост към него, недоумяваха защо никога не проявява недоволство, когато й избира нов съпруг. Не осъзнаваха, че двамата с дядо й са сключили нерушим съюз — двамата срещу света завинаги. Бивш роб с такова богатство има врагове; ако не поддържа влиятелни приятелства, рискува да конфискуват земите и парите му. Бракът с брата на Отон щеше да защити дядо й, както и малката Флавия, а и нея самата. Тази цел оправдаваше всички средства.
Гостите се стълпиха край нея, сипейки поздравления. Лицата им се сливаха в неясна картина. Шафранената й булчинска наметка се изхлузи и Тракс я закопча отново около врата й. Незнайно защо отбягваше погледа му. Той беше толкова мил в деня, когато Виний умря. Когато Лолия се разкикоти необуздано, той я вдигна и я отнесе в леглото. Но не я обсипа с любовни ласки. Просто я прегръщаше, докато смехът преля в сълзи, а после я залюля и й заприпява нежно като на дете.
— Откъде научи тези приспивни песни, Тракс? — попита го тя.
— Пеех на сестра си — отвърна той неочаквано. — Когато беше малка. На четири годинки я отведоха на пазара за роби. Не пророни нито една сълза. Защото първо й попях.
Лолия се запита какво ли е станало със сестра му. Какво се е случило със семейството му? Той делеше постелята й, а тя не знаеше нищичко за него… Но той беше роб. Защо да знае нещо за него?
— Как така си толкова спокоен? — отдръпна се тя, триейки лице. — Светът свършва.
— Може би — той избърса сръчно очите й. — Тогава и аз ще свърша с него.
— Не се ли боиш?
— Моят бог умря. За добро — усмихна се и докосна грубото дървено кръстче, провесено през врата му. Беше свързано някак с неговия бог — дърводелец или бог на дърводелците, Лолия не беше сигурна. — А теб те чака добро, господарке.
„Защо е толкова уверен? От къде знае?“
Оттогава се затрудняваше да срещне погледа му. Необяснимо как очите му също й вдъхваха безпокойство.
Император Отон, брат му и сватбената им свита вече чакаха, когато Лолия излезе в градината — подредени артистично като статуи, всички се смееха и си разменяха елегантни шеги. По красота съперничеха на гръцки изваяния, ала безпокойството й нарасна. За пръв път в римската история император се възкачваше на престола със сила. Възможно ли е толкова много хора да са усмихнали и да празнуват, сякаш нищо не се е променило?
Дали всъщност не бяха прави? Щом те си позволяваха да се забавляват, значи можеше и тя — Корнелия Терция, известна като скандалната Лолия, която запълва времето си с увеселения и това й харесваше.
Изгълта на един дъх чаша силно вино под прикритието на червения воал, пристъпи навън и четвъртата й сватба протече като останалите. Ритуален сладкиш, думите „Quando tu Gaius, ego Gaia“, шествието до олтара на Юнона за жертвоприношението. Император Отон остана колкото за кратка благословия в храма и си тръгна — беше твърде зает, естествено, да утвърждава императорския си статут в Сената, та да губи време със сватби. Лолия изгълта още една чаша вино, забелязала сухото омерзение, с което го изпроводиха очите на Корнелия.
Лолия улови новия си приветлив и красив съпруг за ръката и коленичи пред статуята на Юнона. Опита се да се помоли, ала молитвата се стопи, преди дори да е започнала. Не Юнона, а Венера беше нейната богиня — красота и любов, а не брак и деца. Освен това Лолия се съмняваше дали може да се довери на Юнона. „Не отговори на нито една от молитвите на Корнелия.“
Жрецът тъкмо извеждаше белия жертвен бик, когато гостите се раздвижиха. Лолия се извърна и видя стройна фигура да си проправя път през множеството — Диана с обикновена вълнена роба, съвсем неподходяща за сватбена церемония. Държеше нещо, увито в брезент, и тръгна право към Корнелия.
— Нося ти нещо — каза тя. — Съжалявам, че се забавих толкова.
Подаде й торбата и Лолия забеляза, че е окървавена. Не тежеше, но Корнелия се олюля.
— Обиколих целия град — продължи упорито Диана с ореол от светли коси, облени от слънцето. — Разговарях с кого ли не в казармите, докато намеря преторианеца, когото търсех. Но накрая го открих.
— О, Фортуна! — възкликна Марсела, досетила се първа — преди жреца, който се засуети объркано, преди новия съпруг на Лолия, по чието лице се четеше недоумение. Лолия ги смълча и двамата, докато Корнелия разтваряше торбата.