Марсела изгледа мълчаливо братовчедка си — всички в семейството ли бяха обзети от униние? „По-неразговорлива е след последната си сватба. По-неразговорлива от обикновено поне…“
— Лолия…
— Предположих, че ще дойдеш — прекъсна ги глас.
Марсела вдигна очи. В нея се взираше набит младеж в туника. Стори й се смътно познат.
— Разпитах за теб и ми казаха, че обичаш историята, лекциите и прочее. Затова дойдох тук да те видя.
Беше по-малкият син на губернатора на Иудея — Марсела си го спомняше бегло от вечерта, когато обявиха Пизон за наследник. Тит Флавий Домициан — непохватен, черноок, осемнайсетгодишен.
— Колко мило! — отвърна тя.
— И аз обичам историята — продължи невъзмутимо момчето. — Ще ти дойда на гости и ще я обсъдим.
Гледаше я втренчено, скръстил ръце зад гърба. „Като дете, вперило очи в играчка, която иска да занесе у дома.“
— Добре, погостувай ми някой ден — промърмори Марсела. — А сега ме извини… — додаде тя и стана: — Маркус Норбан! Надявах се да те срещна тук! — Стана, заобиколи Домициан и се запъти към първия познат, изпречил се пред очите й.
— Почитаема Марсела! — Сенатор Маркус Норбан сведе тъмнокосата си глава в поклон. — Очарован съм да те видя, разбира се.
— И аз теб — Марсела му се усмихна и подаде ръка за целувка.
Домициан я следеше с притъмнял поглед, Лолия разговаряше със своя гал, а Марсела улови Маркус за ръка и го поведе настрани.
— Но предпочитам да чуя твой труд, Маркус. Разбрах, че си написал трактат за реорганизацията на религията по времето на Август.
— Още не е завършен, опасявам се. Не намирах време да работя заради скорошните… вълнения.
— Вълнения? — засмя се Марсела. — Колко тактично! Да… Вълнуващо е да наблюдаваш как посичат римския император сред обезумялата тълпа.
— Сега поне настана затишие — Маркус махна леко с характерен, всеобхватен жест към множеството мъже в бели туники, прииждащи към редиците столове. — Това, че учените се срещат и обсъждат спокойно миналото е… добър знак, предполагам.
— Седни до мен през втората част — импулсивно предложи Марсела.
Мрежа от бръчици се появи в ъгълчетата на тъмните му очи.
— С удоволствие.
Домициан се намръщи, когато безмълвният авторитет на Маркус го отпрати на втората редица. Лолия се размърда нетърпеливо в стола си още преди домакинът им да се изправи и да подхване словото си с цитат от Сенека.
Диаграми. Жестикулации. Нови цитати.
— Ти пишеш по-добре насън — прошепна Марсела на Маркус.
Той сподави напушилия го смях, но не отговори. Марсела също се усмихна, ала усети как я загложди раздразнение. „И аз пиша по-добре насън“, възнегодува мислено тя, докато домакинът им каканижеше монотонно. Пак Сенека! Колко оригинално! „Но Квинт Нумерий събира публика за трудовете си. И издатели. Кой би дошъл да чуе мен?“
Е, навярно Маркус. Веднъж му показа пасаж от ръкописа си за император Август — царствения му дядо — и той я похвали сдържано.
— Стилът ти е малко цветист — разсъди той, сякаш разговаря с колега в Сената, — но заключенията ти звучат логично.
И тя се изчерви от задоволство.
Стрелна с кос поглед Маркус, който очевидно се прозяваше със затворена уста. Безценен талант, беше й обяснил веднъж, необходим на всеки сенатор. Не беше точно красив, но посребрените коси и аристократично изваяното като статуя лице му придаваха строго обаяние… „Дали ми се възхищава?“ Сигурно. Иначе младият Домициан не би му хвърлял толкова мрачни погледи от задния ред. Марсела си каза, че ще съумее да се впусне в дискретна афера, без Тулия и Гай да се досетят — далеч по-глупави жени от нея успяваха всеки ден. Лолия например, облегнала къдрокоса глава с премрежени очи върху ралото на своя гал.
Ала Марсела не беше привърженичка на любовниците. О, опита веднъж-дваж през първите години на брака си — Луций отсъстваше почти през цялото време и дори когато се връщаше, не проявяваше особен интерес към постелята й. Във всеки случай най-красивите гърди в Рим си имаха други обожатели, макар съпругът й да не бе сред тях — например висок широкоплещест трибун и едил[1], с дарба да съчинява епиграми. Трибунът обаче не притежаваше кой знае какви добродетели, освен в раменете, а се оказа, че едилът плаща на поет под масата да му пише епиграмите. А и някак си й се струваше унизително да се измъква потайно от къщата за срещи в евтини ханове. Отегчени съпруги да си запълват времето с любовници, когато съпрузите им пътуват — има ли нещо по-банално? Марсела реши, че е далеч по-добре да се посвети на книгите и на писането, отколкото да се превърне в изтъркан виц.