Корнелия се измъкна от леглото и пристъпи мъчително до прозореца с изглед към атриума. Вечерта все още навяваше зимен хлад и кожата по ръцете й настръхна, но слънцето струеше през високия покрив и гостите се щураха из градината по тънки роби и обсипваха с комплименти орхидеите на Тулия. Лолия изпъкваше в роклята от светлопурпурна коприна. „Императорски пурпур.“ Новият й съпруг с брошки от оникс и неприлично къса тога в шафрановожълто стоеше до нея — висок и красив — копие на могъщия си брат. Стомахът на Корнелия се присви яростно. Тя преглътна жлъчката, борейки се с желанието да повърне. Горчивият вкус обаче се задържа упорито в устата й и тя усети, че не може да остане нито минута повече под един покрив с човек, в чиито жили тече Отонова кръв.
Грабна мантията си и, препъвайки се, излезе от стаята. Избегна смеховете, долитащи от атриума, и се измъкна през входа за робите. Заслепена и замаяна стигна ъгъла на улицата и едва тогава осъзна, че не е поръчала носилка. „Има ли значение? И без това няма къде да отида.“ А и кой би забелязал, че върви пеш? Преди три седмици беше бъдещата императрица — събираше погледите на всички, тълпата се разделяше да й стори път. Сега не представляваше нищо.
Отряд легионери минаха край нея в стегнат строй, поели нанякъде по заповед на центуриона си. Рояк момичета в копринени рокли и с панделки в косите притичаха засмени от другата страна на улицата. Наоколо се щураха буйни деца, преследвани по петите от намръщените си гувернантки. „Курви!“, прииска й се да им извика — и на момичетата, и на войниците, и на децата. „Всички сте уличници!“ Преди няколко седмици бяха поданици на Галба, римски граждани. Сега бяха курви на Отон. Отон, който я засипа с подсладени съболезнования, но побърза да конфискува къщата на Пизон, като й остави едно-единствено убежище — розовата детска стая.
Един мъж не им измени. Остана им верен, когато всичко се сгромоляса.
— Още ли не си благодарила на центурион Денсус? — попита я преди няколко дни Марсела. — С Диана го посетихме, а Лолия го е настанила в къщата на дядо си и му осигурява най-добрите лекари в Рим. Нали не си забравила, че ни спаси живота?
Да. Корнелия покри главата си с мантията, осъзнала, че ходи по улиците с разбулени коси като плебейка. Да, Марсела е права. Трябваше да благодари на центурион Друсус Семпроний Денсус.
Внушителното мраморно имение на дядото на Лолия не беше далеч — Корнелия зърна светлините, искрящи в здрача. Несъмнено и той забавлява шайка отонианци. Отново я обзе ненавист. Доскоро горещ привърженик на Галба и Пизон, дядото на Лолия набързо я сватоса. Носеха се слухове, че е натрупал още богатства: бил разпродал освободените от бирниците на Галба къщи на новозабогатели приятели на Отон. Но той — един роден роб — не разбираше смисъла на предаността. „Трябваше да се досетя, че Лолия с робската си кръв ще му е лика-прилика.“
Все пак се радваше, задето са приютили бившия й телохранител. Не се налагаше да ходи чак до преторианските казарми, за да изрази признателността си — не че би стъпила в свърталището на предателите.
— Да съобщя ли на господаря, че сте тук, домина Корнелия? — поклони се прислужникът. — Има гости, но сигурно ще поиска да ви види…
— Не, не го безпокой. — Тя се вмъкна през входа за роби. — Заведи ме при ранения центурион.
Пищна стая, разбира се, като всички останали в разточителната къща. Облицована в син мрамор и с разкошни драперии. През сводестите прозорци на запад се откриваше изгледа към Палатинския хълм и последните пастелни багри на залеза. Центурион Друсус Денсус, изглежда, се чувстваше неловко тук и се смути още повече, когато въведоха Корнелия.
— Домина…
Опита се да се надигне, погледна към разголените си, превързани гърди и застина. Черните шевове на раната под окото му пълзяха по скулата му като стоножка.
— Не се тревожи — успокои го Корнелия, когато той се озърна отчаяно за туниката си. — Робите ми казаха, че още си слаб.
— Възстановявам се, домина.
С поаленяло лице той потъна обратно сред възглавниците с гъши пух.
Корнелия се огледа за стол, но реши да не сяда. Все пак нямаше смисъл да се задържа повече от необходимото. Внезапно си припомни, че косата й се спуска невчесана по гърба, а старата й кафява вълнена роба е омачкана от двете нощи неспокоен сън.