— Искам да ти благодаря за усилията, които положи да спасиш съпруга ми.
Денсус сведе очи към завивката със синя бродерия, която бавно мачкаше с квадратните си длани.
— Провалих се, домина.
— Направи всичко възможно. — Искаше да изрече думите ведро, но те прозвучаха безизразно. — Остана предан — опита отново тя. — За разлика от всички други.
Пръстите на Денсус продължаваха да мачкат завивката.
— И спаси мен. — Къде, о, къде бяха изтънчените думи, които навремето съумяваше да намери за всеки случай? Навярно изчезнаха с шанса да стане императрица. — Съпругът ми щеше да ти е благодарен.
Денсус се взря през прозореца, отбягвайки погледа й.
— Не си виновен, че мъжете ти се оказаха изменници. — Корнелия отметна кичур разчорлена коса и усети как ледена треска се забива в гърлото й. — Не си предполагал…
Носилката, в която се возеха с Пизон, следваше отблизо Галба. Чувстваха се поуплашени от тълпите граждани, струпали се наоколо, но спокойни. Корнелия седеше по-високо, вперила очи над главите на хората, но Денсус пръв забеляза Отоновите убийци. Свали я толкова рязко от носилката, че синината се задържа върху ръката й цяла седмица. После изкрещя на Пизон да слезе. Мъжете му се скупчиха около тях и ги изведоха от Форума, преди събратята им да съборят Галба от носилката му. Щяха да се измъкнат невредими, ако собствените му войници не бяха нападнали Пизон, крещейки, че Отон ще ги отрупа с богатства, ако му занесат главата на наследника. Така започна преследването, завършило толкова кърваво на стъпалата пред храма на Веста.
Денсус обаче не носеше вина. В никакъв случай.
— Спаси сестра ми и братовчедките ми — тя впери очи във възглавницата над рамото на Денсус. — Семейството ми ще се погрижи да те възнагради.
— Не искам възнаграждение, домина — прошепна той. — Преторианците не служат за пари.
— Повечето ти приятели не мислят така — отсече Корнелия. Денсус отново сведе очи към завивките, а тя — към пода. — Не биваше да го казвам. Трябва да си вървя…
Обърна се към вратата и той за пръв път я погледна.
— Домина…
— Закле се, че са предани!
Думите излетяха по своя воля и Корнелия се извърна рязко към него.
— Знаех имената на всички, а съпругът ми им плащаше от собствената си кесия и ти се закле, че са добри, верни мъже!
— Мислех, че са… — тялото му изглеждаше тъмнокафяво на фона на плътните бели превръзки, опасващи гърдите му, ала очите му зееха като ужасени дупки в сивото лице. — Бяха ми приятели, домина…
— Значи не умееш да преценяваш приятелите си — Корнелия не успяваше да възпре думите, прокрадващи се край ужасната ледена отломка в гърлото й. — Обеща да опазиш съпруга ми. „С цената на живота си“, така каза…
— И го вярвах…
— Защо тогава си жив? — изкрещя тя. — Защо?
Тя се спусна към него и го заблъска с юмруци. Той улови китките й.
— Защо съм жива и аз? — Устреми се да го удари отново. — Защо не ги остави да ме убият?
— Домина… — подхвана дрезгаво той, стиснал здраво ръцете й. — Съжалявам.
— Не искам да слушам извиненията ти, центурионе! — изпищя Корнелия. — Искам си съпруга!
Стори й се, че го чува да хлипа, когато се откъсна от ръцете му и излетя от стаята. Очите й горяха като сухи кости.
Сълзите й бяха пресъхнали.
[1] Едил — длъжностно лице, отговарящо за спортните състезания, строителния надзор, осигуряването на зърнените запаси и грижа за инфраструктурата; осигурява санитарен контрол над обществените бани. — Б.пр. ↑
Глава седма
„Римските съпруги трябва да умеят да тъкат“, повтаряше често сестра й. „Станът е символ на трудолюбие и добродетел. Дори богините в небесата седят пред становете си.“
— Дори богините в небесата търсят начин да изглеждат заети, докато сплетничат — съгласяваше се Марсела.
— Нямах това предвид!
Обожателят на Марсела също нямаше това предвид, впил поглед в нея с безочлив възторг.
— Римските жени вече не тъкат — констатира малкият син на губернатор Веспасиан, залюля чашата си с вино и пристъпи по-близо до нея. — Но аз одобрявам.
— Жадувам за одобрението ти.
— Наистина ли? — доволно попита Домициан.
„Ирония. Безполезно средство при младежите.“ Марсела прокара совалката напред-назад с чувството, че е много обиграна под бремето на своите двайсет и една години. Не сядаше често пред стана. Само когато я глождеше належащ проблем — тъкането винаги успяваше да изглади възлите в съзнанието й. Днес я измъчваха много възли.
„Дали Отон е искрен… че съм му дала идеята за…“
— Слушаш ли ме? — прозвуча настойчивият глас на Домициан и Марсела издърпа рязко совалката. Освен че служи като умствена опора, тъкането обикновено е прекрасен начин да изглеждаш зает и следователно — да отбягваш досадни посетители, но Домициан очевидно не схващаше намека. Вече се бе заседял цял час тази сутрин.