— Марсела! — препречи й пътя Тулия, когато влетя в атриума. — Съпругът ти се е върнал, робите ми казаха. Радвам се да го видя отново у дома след дългото пътуване. Ще организираме вечеря в негова чест…
— Добре — Марсела пристегна толкова рязко колана на робата си, че едва не се преряза през кръста. — Аз ще доставя бучиниша[1].
Тулия не я чу.
— … кесията му положително е поотъняла след дългото странстване. Подхвърли на Лолия да му уреди заем от ужасния си дядо…
— О, добър съвет! Ужасният й дядо обикновено държи да му връщат дълговете. Какво е направил Луций за него?
— Ами… удостоява го с честта да общува с един изтъкнат…
— Тулия! — Марсела оголи всичките си зъби в усмивка. — Луций е мухльо. Натрапва съпругата си на роднините й, харчи чужди пари…
— Няма да слушам злословия срещу този мил човек…
— С Луций се разбирате, естествено. И двамата сте използвачи до мозъка на костите. Според мен обаче заслужавате да ви хвърлят в Тибър…
— … повече от снизходителен към простъпките ти! — Тулия я изпепели с поглед, а копринените й дипли завибрираха от яд. — Не те упреква за безсмислените драсканици. Не те кори, че стана курва на Нерон…
— Какво те притеснява, Тулия? — попита Марсела. Пред вратата на атриума се трупаха ококорени роби, но думите излитаха сами от устата й. — Че станах курва на Нерон или че не изпросих губернаторски пост за Гай в отплата?
— Нагла кучка! Как смееш!
— Тя ли е курва? — Прекъсна ги ненадейно писъкът на Корнелия, появила се на прага като черен лебед в траурната си роба и с коси, виещи се в безпорядък около бялото лице. — Марсела е курва? Всички сте курви. Тай организира празненство в чест на Пизон, когато го посочиха за императорски наследник, Тулия тръбеше, че Пизон й е зет, Марсела беше с мен на стълбите пред храма на Веста, където го убиха… А сега всички пиете вино с убийците! Курви! — изпищя Корнелия. — Всички сте курви!
— Започваш да се повтаряш — скастри я подразнено Марсела. През последните седмици почти не виждаше сестра си — свита в леглото, тя плачеше ли, плачеше. — В името на Фортуна, Корнелия! Измисли поне нова обида.
Тулия настръхна.
— Няма да търпя да ме наричат курва в собствената ми къща!
— В друга къща ли предпочиташ да те наричат курва? — сряза я Марсела. — Сигурна съм, че ще успея да го уредя…
— … Няма да търпя такъв език! Гай, Гай! — изкрещя Тулия и братът на Марсела пристъпи на пръсти в атриума. — Какво ще кажеш на сестра си?
— Хайде, хайде… — избърбори нервно той. — Не е искала…
— Никога не ме подкрепяш!
— Мразя ви! — изхлипа Корнелия и захлопна вратата.
— Не можем ли да се спогаждаме? — закърши ръце Гай.
Марсела се втурна нагоре към писалището си, изкачвайки стъпалата по две наведнъж, и се опита да състави добра епиграма за абсолютния ужас на семейния живот, но музата й изневери. Извади недовършения разказ за управлението на Галба и описа смъртта му в няколко злостни параграфа. Яростта пришпорваше думите да се изливат с лекота — всяка капка кръв, всеки ужасен писък и ропот на тълпата. „Натруфена проза“, присмя се безмилостно над себе си Марсела. „Къде остана безпристрастието, което превъзнасяше пред Луций?“ Но вече не беше в настроение за хладнокръвно съзерцание. Нито за финес, нито за благоприличие, нито за благовъзпитаност. Докъде беше стигнала?
Докъде бяха стигнали всички тази година?
Едва след няколко дни гневът й стихна и Марсела успя да обмисли трезво новината, която научи от Луций — новината за Вителий. За два месеца градът вече бе видял двама императори. А сега говореха за трети.
„Никой не знае“, помисли си Марсела, „накъде да се обърна?“ Галба беше здравомислещ, пестелив, благонравен и порядъчен. Отон е налудничав, екстравагантен, обаятелен и находчив. „Жените, забулвали косите си по времето на Галба, сега разголват и коси, и рамене“, написа Марсела върху нова плочица, избутвайки настрани свитъка за Галба. „Сенатори, придавали си сериозен и компетентен вид по времето на Галба, при Отон наемат поети да им съчиняват епиграми, та императорът да ги помисли за остроумни и забавни. Рим е…“
Какъв? Зашеметен? Замаян? Изгубил равновесие?
Какъвто и да беше, Марсела се съмняваше, че перото й ще успее да опише странното нажежено вълнение, овладяло улиците. Треската зарази всички: Корнелия продължаваше да замеря вратата с вази, когато някой се осмелеше да похлопа по нея; Диана бълнуваше за проклетите си Червени, докато на събеседниците й се приискваше да я удушат; Лолия се смееше все по-истерично на празненствата, а погледът й зад черната очна линия ставаше все по-тъжен. Приливът се надигаше, потапяйки ги в разбунената си прегръдка.