— Лолия — обади се най-сетне Марсела, — иска ми се да не беше казвала това.
— И на мен ми се иска да не бях го казвала — отвърна Лолия с приглушен от къдриците на Флавия глас. — Мисля, че за днес приключих с пробите.
Лолия вдигна дъщеря си и я прегърна силно. Излезе бързо, развяла наполовина тропосани копринени поли, а прислужниците хукнаха след нея.
— Мисля, че и аз приключих.
Марсела свали жълтата коприна, облече старата си стола и се качи бавно в носилката. Не пое към къщи обаче. Нареди на носачите да я откарат в Градините на Азиатик.
— Оставете ме! — заповяда рязко, когато носилката се спусна на земята, и тръгна сама по широките, виещи се алеи.
Красиво място — Градините на Азиатик. Просторни морави по южния склон на Пинцианския хълм с изрядно оформена зеленина, осеяна с пастелни розови храсти сред копринена трева и изящни статуи, потънали в мъх. Студени през февруари, но все така прекрасни. Тополите се извисяваха в здрачното виолетово небе, фонтаните ромоляха, бистрите езерца отразяваха декоративните мостчета. Марсела видя светлинните, просветващи край пътеките и сред дърветата — нямаше по-подходящо място за любовни срещи от Градините на Азиатик. Лолия бе дала своя принос в лавровите горички и зад туфите с орхидеи. „Но напоследък изглежда прекалено напрегната и рязка за сърдечни афери.“ Марсела никога не беше виждала Лолия да избухва — дори когато робинята й открадна любимите перли и когато трибунът я напусна заради египетска танцьорка. На лекцията преди няколко седмици беше унила, а сега си изпускаше нервите — странната истерия в града заразяваше и Лолия.
„Не знам какво ти причини Нерон, защото не пожела да разкажеш на никого…“
Марсела потрепери и се уви по-плътно в мантията. Свърна от алеята и тръгна по изсъхналата зимна трева към стройна тополова горичка. Дърветата полюляваха нежно черните си клони. Под тях беше умряла императрица, побягнала ужасено от преторианските стражи. Третата съпруга на император Клавдий. Настигнали я и отсекли красивата й, блудна главица.
„Ще ми се надсмее ли Лолия, ако узнае истината?“, помисли си Марсела. „Ще ми се надсмеят ли Корнелия, Диана, Тулия и Гай? Ами Луций?“
„Нерон не ме докосна и с пръст.“
— Скъпа моя! — погледна я той, когато икономът я въведе, и макар да се чувстваше вледенена от ужас, историкът в нея започна да си води съвестни записки. Таванът се въртеше, сипейки розови листенца върху римския император, седнал със златна лира в скута като музикант в гръцка туника и сандали.
— Цезаре!
Вече плувнала в лепкава пот, тя коленичи пред него, издокарана в роба от бледолилава коприна, надиплена така, че да разголва възможно най-малко гърдите й. Нерон й направи знак да се изправи и тя проследи с поглед движението на пръстите му с безупречен маникюр.
— Не, скъпа, тази вечер не съм цезар. Ще вечеряме сами като обикновен мъж с любимата му. Отдавна мечтая да съм прост музикант, който свири на гостите си. Или актьор… Чувала си ме да рецитирам, разбира се…
Жежка нощ в края на пролетта. Робите — до един синеоки и русокоси, избрани заради красотата си — заподнасяха ястие след ястие като елегантна балетна трупа. Всяко блюдо представляваше афродизиак, предназначен за любовна нощ — морски таралежи в бадемово мляко, черни миди от Британия, сладкиши с глазура от ядивни цветя. Марсела се насилваше да преглътне възможно повече. „Трябват ми всички афродизиаци на света, за да не ми призлее, когато спре да бърбори и се залови за работа.“ Нерон беше висок, но тумбест, с тънки като вретено крака и пъпчива брадичката. Перука с кестеняви къдрици покриваше люспестия му скалп. Очите му искряха твърде ярко, сякаш гори в треска. Или е болен от шарка.
— Или трябваше да стана поет — чувала си поезията ми, естествено. Поемата ми за любовта на Адонис към Афродита пожъна възторзи в Атина…
Прииска й се да побърза. На празненството предишната нощ й подхвърли нехайна покана. Не благоволи дори да поговори с нея. И защо да го прави? Тя беше мимолетна прищявка за една вечер. „Колкото по-бързо легне върху мен, толкова по-бързо ще приключи всичко и ще се прибера у дома.“
Той побутна златния си поднос настрани и погали ръката й с влажни пръсти. Марсела застина неволно, но той не гледаше към нея. Искрящите очи бяха приковани някъде между висока ваза с пурпурни орхидеи и полегнала мраморна Леда с любимия й лебед.
— Ще ти посвиря — съобщи той и нареди да му донесат лютнята. — Частно представление от императора, а?