„Успях“, помисли си Марсела. Само това не беше записала в хрониката за Нерон. „Мисля, че посвоему… убих император.“
[1] Бучиниш — от това растение се приготвя отровна отвара. — Б.пр. ↑
Глава осма
Робиня изпусна поднос пред вратата на спалнята й и избухна в сълзи.
— Разчисти бързо! — просъска й друга робиня. — Или господарката ще ти смъкне кожата!
Забързани стъпки. Тя подслушваше пред вратата, наострила слух за всеки звук.
Сандали зашляпаха отчетливо.
— Ах, този дъжд! — простена Тулия някъде из коридора, приближавайки припряно. — Лош момент улучихме, гостите ни ще трябва да плуват до входа.
С Гай организираха тържествена вечеря и в къщата цареше суетня. Това обаче не засягаше Корнелия. Тя нямаше да присъства.
Всъщност възнамеряваше да отиде някъде, но не и на противното им празненство.
— Морски таралежи и калкан? Не е ли твърде показно? — Тулия отново кореше иконома. — Защо не яйца от костенурка, сварени в черупката? Или и двете? Да, двете… Гай!
Корнелия се отдръпна от вратата и застана пред прозореца. Надзърна навън: сиви дъждовни пелени плющяха по улицата, а затънали до глезени в пороя минувачи, увити в мокра вълна, притичваха като мишки. Най-после миналата седмица зимните дъждове заваляха. Заваляха яростно. Вчера Тибър преля и срути Понс Силика — най-стария мост в Рим. Корнелия чу робите да шушукат, че това е лоша поличба за господството на Отон. Чудеха се дали Тулия ще отмени празненството. Дъждът щеше да провали всичко. Но не, Тулия не отмени вечерята.
— Защо да отлагаме? Никой от гостите не живее от другата страна на Понс Силика!
Само преди половин час Корнелия проследи как сестра й се втурва в дъжда, отпратена по поръчение на Тулия. Изчезна в миг зад мократа пелена и сърцето на Корнелия се сви. „За последен път виждам сестра си.“ Дали не трябваше да се сбогува… Но не. Разбереше ли, Марсела щеше да провали всичко. Най-добре да приключи, докато зорките й всевиждащи очи ги няма в къщата. Иначе целокупното домакинство беше погълнато от изнурителната подготовка за предстоящото увеселение. Нито Тулия, нито Гай, нито измъчените роби щяха да се сетят да я потърсят.
Време беше.
— Зоя — обърна се Корнелия към прислужницата. — Дай ми черната стола, ако обичаш. И оправи леглото.
Дали да не й поръча да поразчисти? Корнелия прокара пръст по прахоляка върху нощната масичка и сбърчи чело. Не искаше да се самоубие в мръсна стая.
— Гай, увери ли се, че икономът на Отон ще дойде? — долетя властният глас на Тулия откъм стълбите. — Гай, преди седмица те помолих да го поканиш!
Корнелия извади черната базалтова урна изпод леглото, където я беше скрила внимателно. Прахът на Пизон. Предишния ден нареди да го донесат от мавзолея. Той щеше да бъде с нея в смъртта. Сигурно сянката му вече я чака усмихнато. „Още малко, любими“, помисли си Корнелия, докато прислужницата застилаше леглото. „Още съвсем малко.“ Какво друго й остава? Стана почти императрица, беше обична съпруга, превърната в мрачна, непотребна вдовица. Най-добре да забие нож в безкрайната болка, стегнала сърцето й, и да сложи край на всичко.
— Тулия, ще вмъкнеш ли още един гост? — проехтя от другия край на коридора гласът на Луций, съпруга на Марсела. — Помпоний Олий, много ми помага…
— Още един? В последния момент? Луций…
„Защо не овдовя Марсела?“ Сестра й нямаше да трепне — Луций беше такъв префърцунен досадник, дори не си направи труда да й поднесе съболезнования за смъртта на Пизон, защото вече я смяташе за маловажна. „Защо не Луций вместо Пизон? Защо не Марсела вместо мен?“ Корнелия потърка очи и се насили да се усмихне на прислужницата.
— Донеси ми чаша вино, Зоя. И си свободна да си вървиш.
Почака я да излезе и извади камата, скрита под възглавниците. Безсмислено е да въвлича робите. Или ще отърчат да предупредят Тулия, или ще замълчат и после ще ги набият.
Прокара пръст по наточеното до блясък острие на камата и го остави върху масичката до черната базалтова урна. Никакви излишни чувства, никаква бъркотия, нищо плебейско; всичко както си му е редът. Самоубийството изисква да спазваш правилата все пак.
Корнелия си облече черната роба и завърза стегнато лъскавата си коса. Никакви бижута — твърде показно е. Една друга Корнелия се прочу преди много години с думите, че синовете й са нейните накити — е, тази Корнелия няма синове, но и тя ще се прослави. Ще я запомнят като добра и вярна съпруга, последвала съпруга си в смъртта, за да не изгуби достойнството си. Вече написа свитък с инструкции за погребението, както и прощални писма за всички от семейството. Много красиви послания между впрочем. Съчинява ги часове наред.