— Напротив. — Марсела сграбчи камата, преди Корнелия да успее да я забие в китката или в гърдите си. — Държиш се абсурдно. Това пък какво е? Още една погребална урна? Поръчала си я за себе си? — Прочете гравирания надпис. — „Заедно в смъртта.“ Колко зловещо! Дали гравьорът ще се съгласи да му я върнем? Ще видим…
Внезапно Корнелия се почувства много нищожна и глупава, седнала на ръба на леглото в черната си рокля. Сякаш сега тя е малката сестра, а Марсела — по-възрастната и по-мъдрата.
— Не разбираш. Искам просто да отида при съпруга си.
— Е, Пизон искаше да живееш — отсече Марсела. — Преди да умре, те бутна нагоре по спасителните стълби. Защо не се съобразиш с желанието му?
— Не искам да живея — отрони нещастно Корнелия. — Искам него.
— Помисли за клетия центурион, който те спаси. Искаш ли да пропилееш усилията му на вятъра?
— Все ми е едно!
Марсела я изгледа мълчаливо.
— Ела с мен — подкани я тя накрая.
— Никъде няма да ходя. — Корнелия се строполи отново върху леглото, но Марсела я дръпна с една ръка.
— Напротив.
— Къде? Къде ще ходим?
— Добър въпрос. Бих предложила да погостуваме ма Лолия, но ти не й говориш, а и тя ми изпрати вест, че отива в имението на дядо си, за да помага да раздават храна на бегълците от наводнението. Което навярно означава, че е в леглото със своя гал. Представяш ли си Лолия да си накаля обувките? — Марсела затършува за мантия. — И не забравяй каква жертва правя. Цял ден се опитвам да подхвана хрониката си за Вителий — най-новия император от север, чу ли за него? — но заради поръченията на Тулия и нелепия ти опит за самоубийство успях да напиша само шест думи.
— Вителий? — възкликна Корнелия, докато сестра й я увиваше в мантията. — Животът ми приключи, а ти мислиш само за противните си политически истории.
— Това ми остава, Корнелия. Ти поне си скърбяща вдовица, придава ти известно достолепие. Аз съм само ненужна сестра и нежелана съпруга. И марионетка на всички. Включително твоя, но не смятам да се нацупя, да си тръгна и после да те намеря мъртва. Хайде!
Побутна Корнелия по стълбите към препирнята, която още се вихреше долу. Горката Диана измерваше с унищожителен поглед Тулия, която сипеше укори.
— Ама че език! Внимавай какво говориш!
Диана вирна брадичка.
— Татко ругае по-цветисто, когато си счупи длетото.
— Все ми е едно какво говори баща ти. В къщата ми ти ще се държиш като възпитано момиче!
— Тогава няма да остана за вечерята — сви рамене Диана и се запъти към атриума. — Колко жалко.
— Чакай! — извика й Марсела. — И ние идваме!
— Не смей да ми обръщаш гръб, безочлива малка уличнице! — изкрещя Тулия на Диана.
— О, ние не ти обръщаме гръб, Тулия — подвикна й Диана над кокалестото си рамо. — Ние си плюем на петите!
— Имаш ли нещо против да побегнем с теб? — настигна я Марсела, влачейки сестра си. Дъждът се лееше като водопад през квадратния отвор в покрива на атриума. — На Корнелия й трябва убежище. Беше решила да се самоубие. И аз ще я последвам, ако остана още минута в тази къща.
— Къде отивате? — изкрещя им Тулия. — Празненството ми…
— Не искам убежище — избухна внезапно Корнелия в сълзи: горещи капки, които се смесваха със студения дъжд, биещ в лицето й от открития покрив. — О, защо се прибра по-рано? Защо?
— За да успея най-сетне да свърша нещо днес — измърмори недоволно Марсела. — Шест думи!
— Каква бъркотия, а? — подмина ги Луций, вперил нехаен поглед в пороя. — Марсела, ще поговориш ли с робите за тогите ми? Прекаляват с колосването.
Марсела го погледна в очите.
— Луций — отвърна му безизразно, пренебрегнала сълзите на Корнелия, потупващия нетърпеливо крак на Диана и гневните крясъци на Тулия, които долитаха от другия край на атриума, — онзи ден ми заяви категорично, че няма да ми осигуриш собствен дом. Тук съм гостенка, също като теб, и ако не ти харесват тогите, говори сам с робите.
После издърпа Корнелия навън под дъжда.
— О, богове! Не тези завивки, не бих ги дала и на куче — сбърчи нос Лолия. — Не остана ли нищо в складовете?
— Вчера ги раздадохме, господарке.
— Конски чулове тогава. Ако са чисти и топли, никой няма да обърне внимание, че миришат на коне.
Лолия се извърна и тръгна към кухнята, а прислужниците и робите я последваха по петите като патета. Флавия подтичваше зад нея, къдрокоса и безгрижна, но всички останали бяха смръщили чела.
— Господарке! — подхвана жално пекарят, когато Лолия влетя в кухнята. — Това е обидно! Готвил съм сладкиши за императори и за крале, а вие ме карате да пека хляб за плебса.
— Сладкишите не вършат работа в пороя. — Лолия надзърна през пролука в кепенците към двора навън, пълен със сгушени, търпеливи силуети — опашка от хора, привели глави в дъжда. — Небеса! Лее се като из ведро!