— Но, господарке…
— Опий, сигурно не си виждал нещо по-ужасно от ечемичено брашно, но случаят е спешен. Помагаме на нашите наематели и ще се погрижа да получиш допълнително възнаграждение. — Потупа го по побелялото от брашно рамо. — Хляб, моля те. Колкото е възможно повече.
Вдигна Флавия, остави я да седне върху масата с купа брашно за играчка и излезе от кухнята, сподиряна от едната страна от иконома, а от другата — от Тракс, непоклатим и сияен.
— Отворете портите. Днес опашката е още по-дълга.
Каква бъркотия. Дъждовете заваляха твърде късно, Тибър преля, Понс Силика рухна. Цели жилищни квартали се събориха и се превърнаха в купища стари тухли и хоросан; няколко хамбара се наводниха и зърното мухляса; магазините навсякъде захлопваха кепенци, защото бакалите бягаха към по-високите части на града. Пред прага на модерната къща, която Лолия делеше с новия си съпруг Салвий, вече плискаше вода и тя се оттегли с дъщеря си Флавия в просторното имение на дядо си, кацнало върху по-високата част на Палатинския хълм. Дори дядо й обаче претърпя загуби от наводнението — две от жилищните му сгради се срутиха и магазините му, отдадени под наем, на четири улици се принудиха да затворят врати.
— Не се блъскайте, никого няма да върнем. Подредете се на опашка.
Тълпата се втурна в двора — преди десет дни пленителна гледка със зимните си лилии и новопокаралата пролетна трева, а сега — море от кал. Лолия вече беше обучила робите, които посрещаха човешкия поток в стройна, спокойна редица и раздаваха хляб от кошниците, ечемичена супа от котлите и наръчи груби одеяла.
— Господарке! — оплака се икономът. — Някои са плебеи от другата страна на града. Длъжни сме да храним само нашите наематели.
— Нахранете всички, Елий. Можем да си го позволим.
Роби, плебеи, наематели — всички протягаха ръце, мокри до кости и разтреперани, а Лолия стоеше от едната страна с тежка торба медни монети и раздаваше пари и утешителни думи. При това го правеше умело, независимо че братовчедките й злословеха как никога не си цапа ръцете. „Те само приказват. Вярно, обичам да се веселя и да празнувам в добри времена, но поне знам как да запретна ръкави, когато се налага.“ Дядо й я беше научил — беше роден роб все пак, а робите не забравят откъде произхождат.
— Има достатъчно за всички — успокояваше ги Лолия. — Да, вземи още едно одеяло, щом е необходимо. Жено! Не бива да стоиш под дъжда в това положение. Кога ще се роди бебето? Върви в кухнята да се стоплиш край огнището, преди да тръгнете. Не, човече, дядо опрощава наемите ти, докато не възобновиш работа. Отвори пекарната, когато можеш, и не се безпокой за наема. Жено, поговори с иконома за повредения покрив. Ще го ремонтираме.
— Господарке — прошепна Тракс със смътния си галски акцент. — Не бива да стоите тук. Ще се разболеете.
— Не изглупявай. — Лолия подаде одеяло на жена с тревожни очи, притисната от две дрипави деца, стиснали я за полите. — Това ми е работата.
— Икономът ще ви замести.
— Той ще прибере монетите и ще продаде зърното.
— Не и ако го наблюдавам — възрази Тракс.
Той вече хвана един коняр да измъква чулове, за да ги продава на отчаяни просяци пред задния вход на конюшните. Вдигна го с една ръка, блъсна го няколко пъти върху покривните греди и го захвърли в прелялата, смрадлива канавка. „Харесвам дейни мъже!“, помисли си Лолия.
Тракс не се отдели от нея цял следобед. Подаваше й нови торби с монети, когато раздадеше и последните грошове. Намръщи се на един касапин, оплакващ твърде гръмогласно причинените му щети. Когато Флавия избяга от бавачката си и се втурна тичешком в двора, Тракс я забеляза пръв и я вдигна върху раменете си, преди дори да си накаля краката. Подхвърли я нависоко под капките, а тя размаха весело ръчички да ги улови. После я свали и я подаде на бавачката. „Под дъжда златните му коси греят ярко като под слънцето“, помисли си Лолия. Изглеждаше прекрасно мокър. Туниката прилепваше по широките рамене и дългите бедра, мускулите играеха под засиялата от капките кожа…
— Хлябът свърши, господарке — докладва икономът.
— Тогава затворете портите до утре.
Прислужниците раздадоха последните одеяла; Лолия подхвърли последните монети и позволи на разтрепераните деца да бръкнат отново в котела с купичките си и да ги отнесат. Тракс и конярите изпроводиха последните наематели през портите. Неколцина възроптаха, но Лолия беше въоръжила конярите с яки сопи и никой не посмя да вдигне врява. Отчаяни плебеи, търсещи убежище, бяха превзели не едно имение в града. Същата съдба очакваше и други, но не и нейното.