— Ето те и теб, скъпа моя. — Дядо й влезе от атриума, изтръсквайки мократа си мантия. — Има ли произшествия?
— Никакви.
— Гордея се с теб, съкровище — потупа я той по бузата. — Току-що уредих да докарат още една каруца с бурета с жито. Ще пристигне утре. Ще се погрижиш ли?
— Разбира се — подсмръкна Лолия. — Рухнали ли са още жилища?
— Не, но се налага да укрепим сградата, която наскоро купих до Пинцианския хълм. Покривът едва се държи. Утре ще наглеждам лично работниците. — Дядо й положи пухкава длан върху мократа й коса и се намръщи. — Отивай на топло, скъпа моя, отивай веднага. Не искам да се разболееш. Тракс, сложи я в леглото, моля те.
— Да, господарю.
Тракс метна последното одеяло върху раменете на Лолия. Лолия целуна отново дядо си по бузата и се заизкачва с натежали крака по стълбите към пищната си спалня в розово и сребърно. В нея се приютяваше винаги когато се връщаше в имението на дядо си. Между съпрузите, с други думи. Половината лампи в коридора не светеха и статуите съзерцаваха сенките с празни мънистени очи, сякаш дъждът е хвърлил в униние и тях. Спалнята миришеше на влага, розовите корнизи бяха потъмнели, а кепенците — спуснати да не пропускат дъжда.
— Обзалагам се, че всичките ми рокли са мухлясали — подсмръкна Лолия.
— Предупредих ви да не стоите на дъжда, господарке. — Тракс разтри раменете й през грубото вълнено одеяло и го свали. — Вдигнете ръце!
Лолия въздъхна щастливо, когато той отпрати прислужниците и започна да я разсъблича като бебе, разтри я със затоплен зехтин, докато кожата й изтръпна и я уви в дебела роба. Прокара гребен през влажните й къдрици и Лолия заподсмърча отново.
— Най-добре не оставай. — Издуха си носа, когато Тракс я зави в леглото. — Ще те заразя.
Той обаче се пъхна под завивките до нея, обви я с едрото си златно тяло и я затопли за миг.
— Ти си бог — въздъхна тя и се сгуши до гърдите му.
— Благодаря, господарке.
— Казах ти да престанеш да ме наричаш така поне когато сме сами. Абсурдно е.
— Да, господарке.
В дълбокия му глас отекна усмивка и тя се усмихна, сгушена до рамото му. Колко приятно беше усещането да се отпуснеш — откакто Отон облече пурпурната тога, я измъчваше безпокойство. Не заради новия й съпруг — Салвий беше красив и сговорчив, но не оставяше кой знае каква следа в живота й. Закусваха с фурми в приемливо мълчание и Лолия го придружаваше с приемливо достолепие на всяко празненство, където ги повикаше Отон, ала между закуската и празненствата нямаше кой знае какво. Нито пък между празненствата и закуската. Салвий издържаше темпераментна актриса в просторен апартамент. Тя ангажираше достатъчно вниманието му и след сватбата Салвий посети постелята на Лолия едва два-три пъти.
Не, не новият съпруг безпокоеше Лолия. А поличбите. Винаги предпочиташе да ги тълкува в положителна светлина, но в сегашния случай не й хрумваше нищо оптимистично. Щом Отон спомена, че ще тръгне на север срещу Вителий, Тибър се разбуни и преля от коритото си, а небесата полудяха. Сподели опасенията си с Тракс, очертавайки невидими кръгове върху широките му рамене.
— Мисля, че Рим не иска императорът му да замине.
— Казваш го, сякаш Рим е жена — констатира Тракс.
— Може би е. Императорът е неин съпруг и тя иска той да си остане у дома.
— А дали не й е все едно — усмихна се младежът. — Ти се справяш добре, господарке.
— Вярно е.
Лолия облегна глава върху възглавницата, за да го целуне. Салвий я бе изгледал втренчено, когато за пръв път видя Тракс, но като цяло му беше безразлично. Стига да внимава с египетските трикове и в корема й да не започне да назрява нещо, Салвий нямаше да й създава неприятности. „Ако си имам любовник в къщата, няма да търча из града и да го поставям в неловко положение с мъже от неговата класа.“
— Все пак — продължи замислено Лолия — не можеш да отречеш, че поличбите са злокобни. Всички го усещат. Целият град е настръхнал и изнервен. И подгизнал. Да не споменаваме и гладните, бездомните и смачканите под рухналите тухли.
— Шшшт… — отрони Тракс, притиснал устни към корема й.
Лолия се засмя и прокара пръсти през златната му коса, когато дланта му я погали по гърдите. „Има ли значение, че Рим е изтръпнал от лоши предчувствия?“, помисли си тя. „Тук аз съм в безопасност.“
Глава девета
— Моите Корнелии! — посрещна ги император Отон, поемайки всяка длан. — Скъпи момичета, чудесно е да ви видя всичките. — Той вдигна чаша. — За войната!