— Не намирам, че войната е повод за празник — отбеляза Марсела. — Тя е само неизбежно зло.
— „Неизбежно“ е съществената дума — засмя се Отон. — Неизбежно е да тръгнем на север и да се разправим с онзи дебелак Вителий, затова вдигнете чаши за наздравица!
— За войната! — повториха в един глас, но Марсела си помисли, че причина за ликуване е не толкова свикването на Отоновата армия, колкото дългоочакваната поява на слънцето.
Водите, залели бедняшките квартали в ниското, се бяха оттеглили, магазините вече отваряха врати, проветряваха мухлясалите дрехи, а Отон разпореди да организират боеве с гладиатори от Британия и Галия и преследване на диви зверове на арената, а после — пиршество в Домус Ауреа в чест и на ясните небеса, и на очаквания погром над Вителий. „Ако увеселенията в Рим можеха да сразят пияницата от Севера, той вече щеше да е мъртъв.“
— Поканени сме всички — нервно съобщи Гай и стрелна с поглед Корнелия, когато оповестиха тържествата. — Всички! Този път не бива да отказваш на императора.
— Ще дойда — съгласи се изненадващо Корнелия.
Марсела с радост отбеляза, че несполучилият опит за самоубийство е послужил като отдушник на сестра й. След него плака тихо през целия мокър следобед, докато чичо Парис я скицираше.
— Изобрази ме като Муза на трагедията — въздъхна тя.
— О, не — поклати глава той. — Музата на трагедията е много нежна и загадъчна, а не с подуто от сълзи лице и прискърбно изражение. Опитай се да се усмихнеш, моля те. С тези трапчинки за нула време ще те направя Муза на комедията. Знаеш, че трагедията и комедията всъщност са тясно свързани…
— Радвам се, че на някой му е смешно — подхвърли укоризнено Корнелия, когато Марсела се разсмя.
И от тогава тя несъмнено се подобряваше. Продължаваше да се храни оскъдно, но поне понякога присядаше пред стана или се настаняваше в някой ъгъл на атриума с горчиви очи и чаша затоплено вино в ръка.
— Ще посетя зрелището на Отон — предупреди ги тя, зърнала грейналото лице на Гай, — но ще нося черно. Ще ям от трапезата на узурпатора, но няма да се откажа от траура.
Лолия се намеси бързо, преди другите да настръхнат.
— Чудесна идея! — възкликна тя много въодушевено. — Всички ще облечем нюанси на черното, бялото и сивото, за да ги впечатлим. Ще бъдем поразителна гледка!
Лолия надмина себе си и император Отон вдигна възторжено чашата си, когато влязоха в императорската ложа като жива картина: Корнелия в тясна черна копринена роба с гривни от злато и абанос, опасали ръцете й под и над лактите; Лолия с диадема от черни перли и плисирана роба от тъмносребриста тъкан, отразяваща всеки слънчев лъч; Диана в пищно надиплено бяло, развяващо се при най-малкия полъх на вятъра, и със светли коси, вдигнати високо със златни гребени.
— Не бива да идваш с тази обикновена рокля — Лолия порица Марсела, втренчена в бледата перленосива стола със сребърен подгъв. — Нямаш ли поне огърлица или обици?
— Мислиш ли, че Луций и безкрайните му пътнически разходи са ми оставили някакви бижута?
— О, няма страшно, аз ще ти заема от моите. Ето… лунни камъни…
— Не искам гривни назаем, Лолия!
Сякаш се бяха върнали в детството, когато отрупваха Лолия с нови рокли, перлени огърлици, понита и кученца. Споделяше ги охотно наистина, но това не променяше факта, че тя има всичко.
— Моят прекрасен квартет Корнелии! — просия Отон и свали чашата си след тоста за войната. — Малка Диана, уверявам те, че след няколко дни ще организираме и състезания с колесници. Аз ще подкрепям дискретно твоите Червени, макар от императора да се изисква безпристрастие.
— Нищо подобно — възрази Диана. — Император Калигула е бил страстен почитател на Зелените.
— И го застигнал тъжен край! — Отон щипна Диана по бузата, което очевидно не й хареса, и погледна към Корнелия. — О! Корнелия Прима! Радвам се да те видя най-после, скъпа моя. — После императорът се обърна към вдовицата на бившия си съперник и Марсела забеляза как в очите му просветват предупредителни искрици. — Защо се забави толкова дълго?
Навярно Корнелия също видя искриците, защото съумя да се поклони леко.
Бяха пропуснали първите церемонии — напевите на жреците, стражите в червено и златно, белите бикове, обикалящи парадно арената с момченца в позлатени туники, танцуващи върху гърбовете им. Гладиаторите минаха край ложата със застинали безизразно лица зад шлемовете и поздравиха императора като един. Половината щяха да умрат този следобед, освен ако тълпата не проявеше милост. Отон им отвърна с нехайно помахване, без да прекъсва ведрия разговор с дузината си събеседници.