Група пламенни обожатели наобиколиха Диана, а Корнелия стисна устни и се облегна върху стената в дъното на ложата. Марсела знаеше, че сестра й не одобрява игрите. Като всички тях всъщност. Диана не обичаше да убиват животни, робската кръв на Лолия й вдъхваше съчувствие към обречените на арената, а Корнелия смяташе боевете за безвкусица. Марсела просто не разбираше какво целят. „Толкова дребнава проява на могъщество — да караш неколцина отчаяни мъже да се борят до смърт за удоволствие на тълпата.“ Истинската власт представлява нещо по-голямо, нещо по-велико… ала плебеите се трупаха с хиляди край арената и поздравяваха с въодушевени възгласи гладиаторите, сякаш са богове, преди да умрат като кучета.
Марсела се настани до Диана, чиито ревностни обожатели със сигурност щяха да закрият гледката, а Лолия си осигури забвение по свой начин — с щедри глътки вино и механични усмивки на шегите на императора. Лолия все още изглеждаше унила и непрестанно обсъждаше мрачно поличбите.
— Рим е като жена — повтаряше тя. — Тракс ми го каза и е прав. Рим е жена, императорът е неин съпруг и тя не иска да я напуска.
„Или иска нов съпруг“, помисли си Марсела, надзъртайки към Луций, който се смееше гръмогласно със свитата на Отон. „Аз лично не бих имала нищо против.“ Тази сутрин за пореден път се спречкаха с Луций.
— Разбирам, че няма да ми осигуриш дом, но наистина трябва да разполагам с лични средства.
— Защо? — примигна той. — Брат ти те храни. Какво друго ти е необходимо?
— Какво друго? Искаш да кажеш, че трябва всеки път да прося от Тулия пари за банята, за театър или за нови пера?
— Просто помоли мило Лолия, тя ще ти купи всичко, което поискаш.
Той махна пренебрежително с ръка.
— По-добре да си намеря щедър любовник — озъби му се Марсела.
— Идеята ми харесва. Сигурен съм, че ще успееш да го задържиш седмица-две.
Отдалечи се с прозявка и Марсела го последва гневно.
— Как смееш! Не ми обръщай гръб!
Той обаче направи точно това и се скри в преотстъпения му кабинет. Марсела зърна разтрепераното си отражение в прозореца. Бузите й пламтяха от ярост, очите й припламваха, гърдите й се надигаха ядно. „Не съм красавица, но мнозина ще ме харесат“, помисли си разгневено тя и се отдалечи с тежки стъпки от затворената врата на Луций. „Мнозина!“
Сенатор Маркус Норбан определено я харесваше. Поиска разрешение да седне до нея и я заговори с обичайната си сериозна учтивост. А Маркус беше внук на божествения Август и толкова уважаван в Сената, че го назначиха единодушно за консул още щом навърши трийсет. „Ти не оценяваш съпругата си, Луций, но много по-изтъкнати от теб мъже ми се възхищават.“
— Как е момченцето ти, Маркус? — попита Марсела и си залепи най-ослепителната усмивка.
— Добре е. Засега.
— Засега? Не се е разболял, нали?
— Де да беше! Треската се лекува, но няма цяр за името Норбан. — Гласът на Маркус прозвуча тихо и Марсела стъписана забеляза колко изпито изглежда лицето му. — Подканиха баща ми да извърши самоубийство.
— Какво? Кой го застави?
— Кой мислиш?
Очите на Марсела се отклониха към Отон, който се смееше, отметнал глава.
— Защо?
Маркус сви рамене.
— Разумно е да отстраниш божествените потомци, преди да започнат да им хрумват идеи.
— И баща ти…
— О, да. Семейство Норбан се отличава с педантизъм. Дори до смърт.
— Съжалявам.
Очевидно не всички смятаха, че Отон превъзхожда Галба. Марсела скъта това наблюдение за дообмисляне. Междувременно тромпетите протръбиха, оповестявайки началото на лова на диви животни и розови листенца заваляха върху трибуните.
— Защо тогава си тук, Маркус? При тези обстоятелства…
— О, настояха да присъствам. Как иначе ще демонстрирам предаността си? А трябва да внимавам и за сина си.
Сянка от горчива тъга пробяга в погледа на Маркус Норбан, ала тутакси се стопи. Беше едва на трийсет и три, но възпитаник на по-стара, по-стриктна школа, според която е недостойно да показваш скръб на публично място.
Марсела му се възхити повече от всякога. „Една любовна афера сигурно ще го поразсее.“ А и несъмнено щеше да постави Луций на мястото му — съпругът й плуваше в свои води сред политиците, но край учени се чувстваше неловко.
— Да ти погостувам ли, Маркус? — улови го тя за ръката, оплескана с мастило в тон с нейната. — Утре вечер, да речем?
— Опасявам се, че напоследък не съм добра компания — той отдръпна дланта си и кимна рязко. — Моля за извинение. Вече се представих пред императора и смятам да се прибера у дома. Днес нямам сили за игрите.
Марсела примигна, когато Маркус Норбан излезе от императорската ложа, но реши да не се ядосва. Той се чувстваше объркан, разбира се, по-късно щеше с радост да приеме рамо, на което да се облегне.