— От осемнайсет години — лаконично отвърна той и погледна отново Диана. — Как са Анемоите? Жребците, които продадох на Червените.
— Спечелиха на Еквириите[1]. Не гледа ли състезанието?
— Избягвам състезанията.
Газелите се щураха ужасено, а лъвовете ги събаряха една по една.
— Е, на Еквириите беше вълнуващо. Противните Сини се оттеглиха от надпреварата, но Анемоите ми надбягаха с лекота Зелените и Белите. Белите се опитаха да ги изпреварят изненадващо, но…
— Не му е интересно, Диана — предупреди я Марсела.
Твърде късно. Поднос с плодове вече се беше превърнал в арена, зряла ягода — в Червените, парченце сирене — в Белите, а чепка грозде — в Зелените. Британецът слушаше с неразгадаемо изражение, ала на Марсела й се стори, че съзира искрица удивление в тъмните му очи. Е, Диана беше забавна по детински. „Но по-добре да го спася.“
— Значи вие й продадохте онзи впряг? — усмихна се Марсела, стараейки се да привлече погледа му. — Може би ще съжалявате. Сега говори само за тях.
— … три дължини преднина на последната обиколка — продължаваше Диана.
— Обичам да говоря за коне — обясни Лин. — Какво друго да обсъжда стар варварин като мен?
— Като споменахте… — вметна бързо Марсела — аз съм нещо като любител историк и винаги търся истината. Ако ми осветлите гледната си точка за бунта на баща ви, ако узная действителните събития, ще отдам дължимото на репутацията му.
— … Сега Червените са фаворити за състезанията на Цереалиите[2] Ще смажем Сините! — завърши най-после Диана, пъхна победеното кубче сирене — тоест Белите — в устата си и се усмихна широко на Лин.
И последната газела падна мъртва на арената. Една лъвица разкъса хищно трупа й, а черногривият мъжки зарева и заобикаля по пясъка. Отвори се нов люк и отряд бестиарии[3] излезе с мрежи, тризъбци и малки лъкове. Раздалечиха се и тръгнаха към черногривия лъв с блеснали под слънчевите лъчи остриета.
— Може ли да поговорим някой ден? — настоя Марсела. — С огромен интерес ще чуя разказа ви.
Британецът примигна бавно и вместо отговор погледна пак към Диана.
— Защо харесвате толкова много състезанията, домина?
Диана подхвърли гроздово зърно във въздуха и го улови замислено с уста. На арената долу черногривият лъв падна, озъбил паст, повличайки със себе си единия от стрелците. Мъжът изкрещя; лапите бяха разкъсали корема му през гърба и тълпата нададе вой.
— Обичам скоростта — отвърна разсъдливо Диана; или поне с цялата разсъдливост, на която беше способна. — И опасността. Конете фучат с всички сили, а колесничарите жадуват победа. Не ти ли допада?
— Не. Изправял съм се срещу истински опасности.
Марсела пое дъх, за да го разпита за подробности, но Диана я изпревари.
— Аз не съм. Никой не ми позволява. Затова се утешавам да гледам. Но и аз бих жадувала за победи, ако умеех да управлявам колесница.
— Не е толкова трудно, колкото го изкарвате тук, в Рим. Умение да стискаш юздите, добър усет за време. Завиването е сложно, но се постига с практика.
— Наистина ли?
Диана вдигна ръка върху облегалката на стола и приведе глава към Лин, а Марсела почувства познатия гняв, че я загърбват. „Защо най-интересните мъже винаги разговарят с удоволствие с Диана — най-безинтересното момиче в Рим?“
— Отдавна сте в Рим — обърна се Марсела към британеца, пресмятайки бързо наум. Осемнайсет години в изгнание — едва ли е бил много по-голям от нея сега, когато са го довели в Рим, окован във вериги. — Доколко си спомняте Британия?
Лин я погледна хладно.
— Не съм толкова стар, та спомените ми да избледнеят, домина.
— Не казах, че не си я спомняте — уточни бързо тя. — Просто се питах дали често се връщате в мислите си там.
— Всеки ден.
Последните две лъвици застанаха хълбок до хълбок, озъбени и размахали лапи, но бестиариите ги нападнаха задружно и успяха да ги повалят. Скочиха върху падналите жилави тела, вдигнаха потни ръце да поздравят въодушевената тълпа, а император Отон се наведе наред и подхвърли шепа сребърни монети към арената.
— Мразя лова на животни — изкриви лице Диана.
— Биха се смело — отсъди Лин, докато бестиариите се оттегляха победоносно през Портата на живите, а прислужниците отнасяха мъртвите лъвове.
— Лъвовете или гладиаторите? — усмихна се Марсела.
— О, лъвовете…
— Способни ли са животните да проявяват смелост?
— Естествено — отговори бързо Диана.
— Но разбира ли лъвът смисъла на смелостта?
— Необходимо ли е да го разбира, за да го прояви? — възрази Лин ап Карадок.