— Брои ли се за смелост, когато си в безизходица?
— Да — отвърнаха в един глас Диана и британецът.
— Ти знаеш по-добре от мен, Диана — Марсела не устоя на изкушението да подкачи братовчедка си. — Все пак половината ти живот минава сред животни. Странно…
— Щом смяташ. — Диана отпи глътка вино, докато Портата на живите се отваряше отново с грохот и гладиаторите в пурпурни мантии излязоха за битката. — Аз просто не обичам да гледам как умират животни.
Лин наблюдаваше как гладиаторите смъкват мантиите и се разделят по двойки.
— А аз не обичам да гледам как умират хора, домина.
— О, наричай ме Диана! Всички ме наричат така.
— Британецо! — лъчезарният глас на император Отон надвика въодушевените възклицания в ложата. — Ела, впрегни варварския си опит в моя полза и ми избери кой боец да подкрепя! Изгубих последните два облога със Салвий и сега съм решен да го сразя.
— Разбира се, цезаре — Лин стана, поклони се учтиво и се облегна на парапета до императора. Марсела забеляза, че макар да е по-висок и по-широкоплещест, Отон го засенчва с ослепителното си присъствие.
Лин ап Карадок огледа набързо бойците на арената и посочи британец с щръкнала брада.
— Този!
— Той е два пъти по-дребен от останалите! Защо го предпочете?
— Винаги залагам на британци, цезаре.
— Колко сантиментално! — отбеляза Марсела.
Отон не я чу.
— Сто денария, Салвий! — извика и подхвърли надолу шепа монети.
Гладиаторите се нахвърлиха един срещу друг. Марсела сбърчи нос и извърна глава, преди да пролеят кръв, но синът на великия Каратак наблюдаваше съсредоточено, впил пръсти в парапета. Очите му следяха неотклонно бойците върху пясъка. Диана застана до него, стиснала чаша с вино.
— Нали не обичаш да гледаш как умират хора?
— Не обичам — отвърна той, без да отлепя очи от брадатия британец, който отскачаше насам-натам пред тризъбеца на пъргав грък. — Но умея.
Гъркът се пресегна чевръсто и събори британеца; онзи се затърчи в бавна агония със забито в гърдите острие. Императорът се обърна тъжно към Лин.
— Лош избор.
— Не казах, че изборът е добър, цезаре — уточни Лин. — Казах, че винаги залагам на британци.
Искриците просветнаха отново в очите на Отон — искриците, които винаги припомняха на Марсела непоколебимостта, скрита зад обаянието. Непоколебимостта, извършила успешен преврат с цената на смъртта на десетки съперници… В крайна сметка обаче Отон реши да се засмее и подхвърли монета на Лин.
— Добър отговор.
Британецът стрелна ръка и перна с опакото на дланта си монетата, която отскочи от парапета и се приземи на арената. Един гладиатор се втурна и я изрови от пясъка, а Лин му отдаде чест.
— Сигурно в родината ви няма гладиатори — намеси се Марсела. — Ще ми разкажете ли…
— Не — сряза я Лин ап Карадок. — Не обсъждам онези дни, домина. С никого.
— Не те виня — намеси се Диана. — Виж слоновете! Мисля, че те само танцуват и не ги убиват.
Тя подаде разсеяно чашата си с вино на Лин. Също така небрежно той отпи глътка и й я върна. Ревностните обожатели на Диана измериха британеца с омерзени погледи и Марсела усети как собствените й устни се присвиват в горчива линия. „Опитвам се да завържа интелектуален разговор с някого само за да се информирам, но Диана отново обсебва цялото внимание. Ако тя му беше хвърлила око, Маркус Норбан за нищо на света нямаше да си тръгне толкова бързо.“
Не след дълго императорът обяви края на игрите и — бляскав бог сред свита простосмъртни — поведе шествието към двореца. Преторът с влажни длани се спусна към Диана.
— Скъпа девойко, надявам се да приемете благосклонно предложението ми. Кога бих могъл да разговарям с баща ви?
Протестите на Диана погалиха слуха на Марсела. Обърна се да привлече вниманието на Лин ап Карадок, докато преторът е окупирал Диана, но британецът вече си беше взел мантията, възползвайки се от възможността да изчезне безследно сред тълпата от гости.
Лолия в сияйната сребриста рокля си проправи път през множеството и улови Марсела за ръката.
— Този път, скъпа, аз нося новини! — Усмихваше се, очевидно забравила как се спречкаха, докато мереха рокли. — Качи се в моята носилка да те поизмъча малко.
— Какви новини?
Настаниха се в носилката на Лолия — по-голяма и по-пищна сега, защото се беше сродила с императорското семейство.
— За съпруга ти — оповести Лолия, когато носилката се люшна нагоре и носачите поеха по улицата.
Марсела неволно си спомни как последния път, когато деляха една носилка, тълпата ги събори и се наложи да се спасяват с бягство.
— Чух как военачалниците на императора поздравяват Луций. Отон му предложи пост в града, но той предпочете да участва във военния поход.