— Като какъв? — изсумтя Марсела. — Платен търтей?
— Като наблюдател на битката — Лолия махна неопределено с ръка, а носилката им се сля с бавното шествие, пълзящо към двореца. — Ще разнася съобщения и прочее. Каквото там правят наблюдателите на бойното поле.
— Доколкото познавам Луций, не е свързано с мръсната работа.
— Поне ще ти се махне от главата, нали? Не се ли радваш?
— Предполагам… — Наблюдател на битката… „На мен ми подхожда повече, отколкото на Луций.“
Наблюдателността на съпруга й се изостряше само когато изникнеше възможност за израстване в кариерата.
— Слава на боговете, че войната е мъжко занятие — потрепери Лолия, когато най-после свалиха носилката им пред мраморните стъпала, отвеждащи към градините пред Златния дом. Лампите сияеха сякаш са златни мехурчета и робите вече се стичаха навън, понесли кани с розова вода за краката на гостите.
— Кал, легионери, опасности…
— И възможност да наблюдаваш историята — замислено добави Марсела. — Сблъсък между император и узурпатор, армии, решаващи съдбата на Рим… Чудесно би било да го видиш с очите си.
— Чудесно? — възкликна удивено Лолия. — Ще умират хора, хиляди и от двата лагера. Ще бъде ужасно!
— Поне ще е истинско. — Обзета от неочаквано раздразнение, Марсела огледа бижутата на Лолия, напудрената й кожа, чашата с вино в ръката й. — Някои предпочитат действителния живот пред пиршествата и виното.
— Аз не се посвених да си изцапам ръцете и да помогна на плебеите по време на наводнението — отсече рязко Лолия.
— Да, намери си повод да се измъкнеш от съпруга си и да останеш няколко часа насаме с домашния си любимец Тракс. Похвално, Лолия!
— Той не ми е домашен любимец!
Лолия издърпа ръка от дланта на Марсела и закрачи напред към залата за увеселения. Марсела не усети порив да я извика. Напоследък я доядяваше само при вида на братовчедките й. Дори на сестра й — ето я и нея, нацупена, наполовина скрита зад една колона. Не може ли поне да се опита да се усмихне?
Марсела взе чаша вино от най-близкия роб, стараейки се да заглуши горчивината. Нощта беше прекрасна все пак. Заобикаляше я обичайната екзотична свита на император Отон — сенатори, претори, консули и техните съпруги редом с актриси, астролози, колесничари, куртизанки, дори един-двама гладиатори, прославили се в днешните игри. Твърде много гости за официална вечеря и множеството се разпиля из градините, където позлатени мангали пропъждаха хладината на ранната пролет и полуголи роби в златни роби кръжаха с чаши затоплено вино и подноси с лакомства.
— Всички императорски тържества са еднакви — прозвуча ненадейно гласът на Диана зад гърба на Марсела. — Забелязала ли си?
— Красиво е.
— Да, но винаги е еднакво — Диана прокара длан по муцуната на мраморен кон, масивен и изящно изваян над жасминова леха. — Храната е вкусна, виното — скъпо, гостите — красиви, а разговорите — остроумни.
— Не всички са красиви — Марсела изгледа набит сенатор в къса бродирана туника — мода, наложена от Отон, но пагубна за по-възрастните. — И не всички са остроумни — добави тя, дочула края на особено измъчена епиграма.
— Какъв е смисълът тогава?
Диана се обърна към статуята на коня и се покатери пъргаво върху нея. Седна странично върху мраморния гръб. Хладният вечерен бриз подхвана ефирната й бяла рокля и разголи коленете й, но тя продължи да размахва крака, пренебрегвайки втренчените погледи.
— Диана — тросна се Марсела. — Слизай от там. Винаги ли трябва да си център на вниманието?
— Все ми е едно. — Диана се приведе да вземе чаша вино от императорски роб, твърде изискан да покаже изненада. — Правя каквото си искам.
— Колко мило от твоя страна.
— Диана! — просъска Тулия, втурнала се към тях с подскачащи къдрици. — Слизай от там! Не виждаш ли как те зяпат!
— Нека зяпат — ухили се Диана.
— Разгалваш крака на публично място като робиня… Що за идея?
Диана се пресегна, изхлузи сандалите си със златни каишки и ги провеси през мраморното ухо на коня.
— Върви си — посъветва тя Тулия — или ще съблека всичко.
— О, домина! — възкликна подпийнал трибун и обгърна Тулия през рамо. — Не си отивайте!
Гостите наоколо подеха думите му в пиянски хор.
— Гай! — Тулия отблъсна трибуна и гневно се отдалечи.
Диана се облегна на мраморния конски врат и вдигна лице към звездите.
— Пожела ли си нещо? — не се сдържа да попита Марсела.
Необуздана девойка върху статуя — толкова красиво! „Толкова красива, че всичко й се разминава безнаказано.“