— Пожелах си промяна.
— Промяната настъпи. Щом Пизон и Галба умряха, светът се килна. Не го ли усети?
— Животът на Корнелия се промени може би — сви рамене Диана, вперила очи в небето. — И на Лолия. Но не и моят.
— Тогава го промени — подхвърли й Марсела през рамо и се отдалечи. — Ти поне можеш.
И нейният живот не беше променен, но той и без това никога не се променяше. „Независимо колко се старая.“
— Чух, че Луций ще придружи армията на север като наблюдател! — стисна я Корнелия за ръката. — Вярно ли е?
— Да — сви рамене Марсела. — И недей да ми се сърдиш, задето Луций работи за Отон. Знаеш, че би се съюзил с всеки, готов да му предложи по-висок пост.
Корнелия сякаш не я чу.
— Излага се на опасност. Не се ли тревожиш?
— О, едва ли ще е толкова опасно. Луций не поема рискове за нищо на света. Освен това Отон няма да бие много път, защото Вителий напредна далеч на юг. Двете армии ще се срещнат някъде на север, ще последва битка и толкоз. Отон тръгва с осем хиляди войници. Предполагам, че ще спечели.
— Толкова много? — Гласът на Корнелия прозвуча остро. — Не знаех.
— Това е Несий! — заяви Домициан. Сляп за намръщените лица на Корнелия и Марсела, той дръпна пред тях закръгления млад астролог в роба, осеяна с лъскави символи. — Препоръчах го на императорския иконом, когато императорът търсеше астролози, за да предсказват бъдещето на гостите му. Несий, моята Марсела не вярва, че никога не грешиш! Кажи какво й готви съдбата, за да я убедиш…
Младият астролог имаше пъргави светли очи и отработена професионална усмивка — усмивка, която потрепна за миг, когато се приведе над ръцете на Корнелия и Марсела.
— О, добри ми домини. За мен е чест да тълкувам такива прекрасни длани. — За радост на Марсела последва известно загадъчно мърморене. — Домина Марсела, гответе се за дълго пътуване. Много скоро при това… Домина Корнелия… — продължи Несий, поемайки неохотно подадената длан. — Сърцето ви е разбито, но не се безпокойте! Идва мъж, който ще облекчи раните. Много скоро. А сега ме извинете. Фортуна ме зове другаде.
Очите му се спряха за миг върху Корнелия и Марсела, после той изчезна припряно в тълпата.
— Виждаш ли? — усмихна се Марсела на Домициан. — Шарлатаните веднага разпознават циници като мен. „Дълго пътуване.“ Не успя ли да измисли нещо по-оригинално?
— Несий не е шарлатанин! Каза, че ще стана велик генерал и принц на Рим и…
— Десетки пъти са гадали бъдещето ми — намеси се Корнелия горчиво. — И никой не спомена, че ще овдовея. А сега трябва да ликувам, защото ще срещна незнаен мъж?
— Ако беше вдовица, щях да те поискам за жена. — Пръстите на Домициан се впиха жадно в ръката на Марсела, а Корнелия поклати замаяно глава и се отдалечи. — И да си само моя.
— Едва ли ще успееш да ме вместиш в люлката си — пошегува се Марсела.
— Не съм дете! — ядоса се той. — Не ми се подигравай!
Падна мрак, а виното продължаваше да се лее. Под съвършено оформените корони на дърветата грейнаха нови златни глобуси. Отон събираше всички погледи — ярко слънце, заобиколено от бледи луни. Несий тълкуваше длан след длан за радост на закръглените матрони с белосани лица. Лолия следваше надлежно новия си съпруг, а Диана се издигаше над всички върху мраморния си кон — като богиня в лунна колесница на небесния свод. Гай се опита да я нахока, ала точно в този момент трупа акробати заподскача на фона на барабанен ритъм и Диана сви длан като фуния около ухото си, преструвайки се, че не го чува. Той се отдалечи с въздишка.
— Винаги наблюдаваш всички — сбърчи чело Домициан.
— Това умея — отвърна Марсела.
Корнелия се беше върнала до колоната си — с изопнато, гневно лице, цялата в черно — и въртеше сковано гривната от злато и абанос около китката си. Един преторианец поизправи рамене и приближи до нея — центурион Друсус Денсус, очевидно оздравял, въпреки че все още изглеждаше изтерзан. Каза нещо на Корнелия или поне опита, но тя го загърби и се отдалечи. „Значи Отон е върнал галантния центурион на служба“, помисли си Марсела. „Добре е, че понякога възнаграждават предаността.“
— Центурионе! — извика му сърдечно тя, когато мина, накуцвайки, край нея. — Радвам се, че си се възстановил от раните.
Той я погледна объркано.
— Съжалявам, домина… Познавам ли ви?
— Спаси ми живота.
Той я изгледа неразбиращо. Марсела го бе посетила да му благодари, но тогава той лежеше сънено върху леглото, унесен от маковата отвара, и явно не я помнеше.
— Аз съм Корнелия Секунда — впусна се в обяснения тя, а Домициан се намръщи ревниво, че заговаря друг красив мъж. — Сестрата на домина Корнелия. Ние сме четири — ти ни спаси пред храма на Веста. Братовчедка ми Лолия е ей там, а Диана е онази върху статуята.