— Моя скъпа Корнелия!
Мъж с широка сенаторска лента върху тогата си стана и улови ръцете й — малкият брат на провъзгласения за император от легионите в Германия Вителий, който сега напредваше на юг с армията си.
— Толкова се радвам да ви видя отново. Позволете да ви представя…
Половин дузина мъже в овалната библиотека закимаха, но никой нито стана, нито й предложи вино и Корнелия седна, без да сваля мантията си. Все пак не ставаше дума за приятелско събиране. Нито за любовна среща.
Ставаше дума за война.
— Отон е назначил и Марий Целсий за генерал — съобщи отсечено Корнелия. — Изпратил е вест и до дунавските легиони, но те едва ли ще успеят да го подкрепят навреме. — Разказа им всички подробности, които с нехайни въпроси бе научила от Марсела.
Сестра й се оказа източник на безценна информация. Тя притежаваше неоспорим талант да сглобява цялостна картината от дочути откъслечни слухове. Марсела, разбира се, се интересуваше от цялата картина, за да я опише в свитъците и хрониките си, но същевременно с радост обсъждаше с Корнелия всичко — от числеността на Отоновата войска до недостатъците на генералите и съперничествата помежду им.
— Отон възнамерява да предприеме и морска експедиция — добави друг сенатор. — Но не знаем къде. Ако разберем…
Още подробности. Корнелия попиваше всяка дума и кимаше бавно. Тези дни крайниците й тежаха като мрамор — статуя, преобразена наполовина в жива плът. Като легендата за Галатея — статуята, съживена от любовта на скулптора. Попитал ли беше някой Галатея дали иска да е жива, да крачи, бавна като мрамор и озадачена, сред забързания свят?
„Бъди мрамор. Бъди камък.“ Така е далеч по-лесно.
— Войската на брат ми прекоси Алпите в две колони — съобщи братът на Вителий. — Напредва бързо.
— Отон също няма да се бави — прекъсна го Корнелия. — Иска да пресрещне Вителий северно от Плацентия.
— Сигурно ли е?
— Научих го от братовчедка ми Корнелия Терция, която се омъжи за брата на Отон.
— Благодаря, домина Корнелия. Чуете ли още нещо…
Кимна му отсечено. Чуваше много и сега знаеше как да наостря слух. Край на скръбта, край на опитите да отиде при Пизон в подземния свят. Откри далеч по-добър начин да му помогне — откри го в нощта на Отоновия банкет след игрите, когато Марсела спомена за плановете на войската да потегли на север. Информация. Информация за Отоновата армия, за заповедите, които дава на генералите си, кога ще потегли на поход, как ще му доставят припаси, какви са условията по пътищата…
Корнелия познаваше отдавна брата на Вителий — приятел на Пизон и гост на трапезата им понякога.
— Поддържаш ли връзка с брат си? — попита го тя дръзко, пристъпвайки в просторното му антре.
В очите му просветна предпазливост.
— Не, разбира се, скъпа домина Корнелия. Аз съм верен поданик на император Отон…
— Ако не си, ще ти предоставям сведения.
— О!
Той, естествено, поддържаше връзка с брат си заедно с половин дузина римски благородници, преценили, че благосъстоянието им ще бъде в безопасност по-скоро при император Вителий, отколкото при Отон…
И неколцина като Корнелия, които просто искаха главата на Отон, започнаха да си разменят по няколко припрени думи и приключваха. Никога не се срещаха два пъти в една и съща къща и никога не се бавеха. Братът на Вителий се ръкува за сбогом с всичките си потайни гости.
— Домина Корнелия, приносът ви е неоценим. Дори само новината за маршрута на войската — стисна пръстите й. — Брат ми ще се погрижи да отмъсти за съпруга ви и да ви възнагради. Ще ви уреди прекрасен брак с някой от поддръжниците си…
— Не искам друг съпруг — отдръпна ръка тя. — Искам Отон да умре.
Корнелия се върна в банята, съблече се набързо и влезе в калдариума — залата с гореща вода. Въздухът тегнеше горещ и запарен. Неколцина жени лежаха върху мраморните пейки, без да спират да обсъждат вяло непокорните си деца и крадливите си роби, докато слугините обтриваха телата им. Корнелия остана колкото да се запоти лицето й и излезе. Натопи припряно косата си в басейна и се върна у дома навреме за вечеря с влажни коси и поруменели от парата скули. Дори зорката Тулия не я погледна подозрително.
„Бих могла да преспя с половин Рим“, помисли си Корнелия, застинала като статуя до масата, „и роднините ми щяха да разберат последни. Глупци!“
Слушаше внимателно и когато Марсела спомена, че на другия ден ще ходи на Марсово поле, Корнелия се окопити и пожела да я придружи. Скрита в спалнята си, не би могла да събере кой знае колко сведения.