— Радвам се, че започна да излизаш — потупа я Гай по ръката.
Неочакваната й жертвоготовност предизвика любопитство само у Марсела.
— Някой трябва да те придружава, както си му редът — с усилие придаде строгост на гласа си Корнелия. — Съпругът ти е в града. Не бива да обикаляш улиците сама като актриса.
— Колко мило, че се застъпваш за благоприличието — намеси се Тулия. — Защо не разубедиш сестра си да се откаже от налудничавата идея да потегли с войската на север?
Тази новина ги връхлетя като буря — Марсела някак си бе придумала императора да й позволи да придружава армията.
— Луций е бесен — изкикоти се Марсела в ухото на Корнелия. — Но е безпомощен. Обещах на Отон да напиша ярка хроника за величавата му победа. Той остана доволен и ми разреши да отпътувам, независимо колко змии и гущери ще избълва Луций.
Семейството жужеше като разбунен кошер, но и те се оказаха безпомощни. Корнелия не се съмняваше, че Марсела го е предвидила.
— Не се опитвай да ме разубеждаваш — предупреди я Марсела, когато пристигнаха на Марсово поле.
— За нищо на света — усмихна се Корнелия и я улови за ръката, както се разхождаха в добрите стари времена.
Сега Марсела поглъщаше жадно всичко за похода и се превръщаше в неизчерпаем източник на сведения. Лолия можеше да й бъде още по-полезна в ролята си на съпруга на Отоновия брат, но разсъдъкът на братовчедка им беше същинско решето. Задържаше единствено информацията кой сенатор организира следващия банкет и чия преторска съпруга си има таен любовник. Маршрутите на войските и подробностите за обоза се стичаха през ума й като вода. Марсела обаче запомняше всичко.
Говореше за армията, за трудностите при доставките на припаси, за желанието на мнозина от антуража на Отон да ги придружават бръснарите и слугите им и да си носят собствената сребърна посуда. Корнелия задаваше съществени въпроси и складираше наум отговорите. Около тях на Марсово поле цареше оживление — групички наперени претори, млади трибуни, подкарали с бясна скорост колесниците си, кикотещи се момичета, вперили дръзки погледи във войниците. Небето беше прибулено от сиви облаци, подухваше остър вятър и развяваше мантиите на всички във въздуха, но нищо не помрачаваше възторжената празнична атмосфера.
— Домина Корнелия! — долетя дрезгав глас иззад тях и Корнелия се обърна.
От пищна позлатена носилка с небесносини завеси се приведе мъж и помаха с ръка, натежала от гривни. Прокул — новият преториански префект и генерал на Отон.
Този път усмивката й разцъфна без усилия.
— Префекте! — Протегна му топло длан. — Поздравления за новия ви ранг!
— Прокул, домина Корнелия, наричайте ме Прокул. И благодаря. Вино?
Корнелия прие чаша. Марсела спря, вдигнала учудено вежди, но друг познат я извика и Корнелия я отпрати с махване. Префектът наля чаша и за себе си, оплисквайки роба, който държеше каната.
— Отдавна не съм ви виждал на Марсово поле, мадам Корнелия.
— Армията ще потегли всеки момент и всички са тук. — Тя отпи от виното. — Кажете ми кога тръгвате вие!
— О, след два дни. Или три. — По брадичката му се стече вино. — Вече два пъти отлагахме. Фортуна знае дали ще се подготвим навреме. Легионите на север се бавят и не виждам защо да прибързваме, след като те ще закъснеят.
— Ще закъснеят? — Отново се усмихна. — Колко?
— Достатъчно. Седни до мен.
Той потупа възглавничките в носилката. Корнелия сви крака, сякаш гази през блато.
— Е, сигурно само преторианците са достатъчни да сразят Вителий? — пробва тя безизкусния подход на Лолия.
— Разбира се! — изпъчи се той. — Вителий е дебел пияница… Пирува по четири пъти дневно, чудно как не се е пръснал от ядене. Момчетата ми ще го направят на пух и прах.
„Момчетата ти убиха съпруга ми.“ Този глупак, разбира се, беше твърде пиян да си спомни.
— Отдавна ти се възхищавам — усмихна й се лениво с присвити очи. — Искаш ли да изпратиш стилно един войник на бойното поле?
Корнелия успя да се усмихне и му позволи да я издърпа по-навътре в носилката.
— А морските сили на императора? — прошепна тя. — Ще наклонят ли везните?
— Разбира се — той впи устни в сгъвката на лакътя й и спусна завесите. — Императорът иска да атакува Нарбонензис.
— Нарбонензис? — Корнелия съумя да не отскочи назад, когато устните му си запроправяха път нагоре по ръката й и стигнаха до врата. Светлината се процеждаше мъглива и водниста през копринените завеси. „Дали наистина не съм в подводен свят?“
— Нима? Кога?
— Юпитер знае! Дай ми целувчица…
Корнелия извърна лице и устните му засмукаха врата, вместо устата й.