— Защо Нарбонензис? — попита тя и го погали по тила.
— За да всее смут в Галия, естествено. Да забави армията на Вителий, която се движи на юг. Смъкни се по-надолу…
С усилие на волята тя се застави да лежи неподвижно, докато той смучеше врата й и издишваше винени изпарения в ухото й. Отдръпна се със звънлив смях, когато ръката му се заигра с гърдите й.
— Не тук… сестра ми ще ме търси.
— Ще дойдеш в театъра тази вечер, нали? Да си уредим среща после в Градините на Азиатик? — Прокул се пльосна по гръб, стисна ръката й и я плъзна нагоре по бедрото си под туниката. — Не би ме изпратила на смърт без подобаващо сбогуване, нали?
— Ще видим — Корнелия му се усмихна възможно най-обнадеждаващо, въпреки че в гърлото й се надигна жлъчка, и отдръпна длан, преди да докосне… каквото и да било. „Мрамор. Бъди мрамор.“ — Вдовица в моето положение… Разбирате…
— Естествено, естествено. Центурионе! — Прокул промуши ръка през завесите и щракна с пръсти. — Изпрати тази дама до дома й.
Сините завеси се разтвориха. Корнелия срещна кестенявите очи на центурион Друсус Денсус и тутакси извърна поглед.
— Да, префекте! — отдаде сковано чест центурионът.
Префектът махна разсеяно с ръка и нареди да му долеят още вино. Друсус Денсус протегна десница да помогне на Корнелия да слезе от носилката и горчилката отново се надигна в гърлото й.
— Марсела! — извика тя, но Марсела наблюдаваше съсредоточено строевата подготовка на преторианците. Несъмнено си водеше записки за следващата си противна хроника. — Марсела, да се прибираме у дома!
— Ти върви — разсеяно й извика тя, а вятърът развя светлокафявата й коса. — Аз ще дойда след малко.
Корнелия се усмихна сдържано на Денсус. Възможно най-сдържано, разбира се.
— Не е необходимо да ме придружаваш, центурионе.
— Изпълнявам заповед на префекта, домина. Улиците гъмжат от войници. Не е безопасно. — Той махна с ръка за носилка, но Марсово поле вече гъмжеше от носилки, все заети, разбира се. — Ще стигнем по-бързо пеша.
— Както кажеш.
— Вие… — заковал поглед над главата й, той безмълвно посочи към рамото й.
Корнелия сведе очи и забеля за, че брошката на черната й роба се е смъкнала, разгалвайки червен белег от пиявичестата уста на префекта. Дръпна нагоре черния вълнен плат и усети как гърдите й все още са неприятно изтръпнали от грубите ръце на префекта. „Струва си“, напомни си тя. „Всяка информация, която ще ни помогне да сразим Отон, е безценна.“
Центурионът й проправи път през Марсово поле към по-тихата улица отвъд парадната арена. Тази сутрин пак валя, затова навсякъде се бяха образували кални езерца. Корнелия се надяваше центурионът да изостане, но той вървеше редом до нея с развяна червена мантия.
— Иде още дъжд — вдигна той глава към небето, когато навлязоха във Форум Романум. На запад се скупчваха буреносни облаци, черни като въглени. — Небесата са разгневени.
— Центурионе — рязко го прекъсна Корнелия. — Дължа ти извинение.
Лицето му се изопна.
— Отношенията ви с префект Прокул не ме интересуват, домина.
— Наистина! — Тя спря пред колоните на базилика Емилия. — Как се осмеляваш? Нямах това предвид.
— Домина, аз…
Край тях изтрополи каруца и каруцарят наруга мулетата. Колелата вдигнаха кални фонтани и двамата отскочиха встрани. От устата на Денсус излетяха няколко войнишки ругатни, преди да се усети.
— Съжалявам, домина.
— Няма нищо.
Тя бръсна една кална пръска от ръкава си. Продължиха през Форум Романум покрай базиликата. Две проститутки с шафранени перуки и в тъмни роби заподвикваха насмешливо на Денсус, но замълчаха под свирепия му поглед.
— Дължа ти извинение за думите, които изрекох, когато беше болен. — Корнелия не отлепяше очи от улицата пред тях. — Не биваше да ти крещя. И не биваше да те отбягвам на увеселението в Златния дом, когато се опита да ме заговориш. Сгреших.
— Не успях да защитя съпруга ви!
— Не си виновен.
Корнелия усети как лицето й поаленява при спомена какво му наговори тогава. Държа се истерично, истерично и срамно като плебейка. От това се срамуваше повече, отколкото ако той беше видял как я опипва онзи пиян простак, наричащ се префект. Имаше оправдание, макар Денсус да не го знаеше. Ала не беше оправдано, потомък на рода Корнелий да се държи като плебей.
— Не е необходимо да се извинявате, домина.
— Тогава да не го споменаваме повече.
Продължиха мълчаливо напред. Центурионът й протегна ръка за помощ да прескочи широка канавка. Корнелия я пусна бързо. Призляваше й от червената му мантия и от шлема е пера. Все още й се повдигаше при вида на преторианските стражи.