„Но за това не е виновен той.“
Думите обаче не значеха нищо. Дължеше му извинение, ала не беше искрена.
— Възстанови ли се от раните? — Гласът й прозвуча сърдечно, но официално.
— Да, домина.
— Радвам се, че императорът те е възнаградил за предаността.
Пренебрегна протегнатата му ръка и прескочи сама прелялата канавка.
— По-добре да не беше го правил.
— Не разбирам?
— Преторианската стража не струва много напоследък — кратко отвърна той. — Знаете ли какви са задълженията ми, домина? Водя жени при префект Прокул.
Корнелия се изчерви. Намираха се в подножието на Палатинския хълм — оставаха само няколко пресечки.
— Той е лош човек — обади се Денсус. — Надявам се, че знаете.
Корнелия ускори ход. Няколко пресечки не беше достатъчно близо.
— Ще ти бъда благодарна, ако не…
— Ще бъда искрен, домина — той се обърна към нея със стиснати челюсти. — Сигурно се опитвате да защитите семейството си. Или си търсите нов съпруг. Може би сте самотна. Не ми влиза в работата.
— Наистина! — прекъсна го гневно Корнелия, но гласът на центуриона, кален в строеви подготовки, я надвика.
— Префект Прокул приема нова жена всяка нощ. И проститутки, и благороднички.
Корнелия стисна зъби, за да възпре горчилката, напираща в устата й. Още усещаше грубите устни на префекта върху врата си.
— Сутрин не помни имената им, мадам, каквото и да им обещава нощем — продължаваше упорито Денсус. — И никога не пожелава някоя втори път, независимо колко го умоляват. Смее се и ги нарича „нагли кучки“, ще ме прощавате, и поръчва други.
„Не!“ Горчилката се надигна като вълна. „Не! Бъди мрамор!“
— Каквото и да целите — сигурност, компания или социално положение, — намерете си по-добър мъж. И на собствената си сестра бих казал същото. Опознах сенатор Пизон добре и смятам, че и той би искал да ви предупредя…
Името му го отключи — името на съпруга й и белезите от другия мъж върху врата й. Корнелия се преви и повърна в канавката. Повръщаше отново и отново, впила пръсти в гърлото си. Олюля се и Денсус я докосна по рамото.
— Домина…
— Не! Стига си повтарял колко съжаляваш!
Корнелия отблъсна ръката му и си избърса устата. Чувстваше се омерзена и унизена, разтреперана и непотребна. Раздробени парчета мрамор, които не успява да сглоби. „Не ме съди“, прошепна несвързано на Пизон, „не ме съди. Правя го за теб.“ Но не можеше да го обясни на този обикновен войник. „Нямаш право да говориш от името на съпруга ми, Денсус.“
— От тук ще се прибера сама. — Корнелия изопна рамене и непоколебимите кестеняви очи се изравниха с нейните. — Сбогом, центурионе.
Обърна се и заизкачва тежко павирания склон покрай имението с груби колони от син мрамор към изискания дом на семейство Корнелий, който напусна като младоженка и където се върна вече вдовица. „Правя го за теб, Пизон.“ Вдъхна дълбоко студения въздух и крайниците й отново натежаха. Галатея наопаки — разтреперана плът, превърнала се с усилие на волята в студен мрамор.
Обърна се само веднъж пред портата на къщата, когато робите я отвориха, и видя Денсус в подножието на хълма. Чакаше да се увери, че ще се прибере у дома невредима. Загрижеността му не означаваше нищо. Нищичко.
Корнелия огледа лекьосаната си роба и вдигна очи към иконома.
— Произшествие с канавка — поясни тя. — Съобщете на домина Тулия, че веднага отивам в банята.
Братът на Вителий щеше да се зарадва на последните новини, които научи от префекта.
— Закъсня — поздрави Лин ап Карадок.
— Каза по пладне — примигна Диана.
— По пладне вчера.
— Вчера валеше.
— Колесничарите не се боят от дъжда.
— Да. Съжалявам.
Идваше всеки ден, учейки се да благославя дъжда, който отново се изливаше над Рим. Небесата се разтвориха, макар и по-милостиво отпреди, и баща й се затваряше в ателието по цели дни, заобиколен от длета и мраморни късове, а всички останали бяха твърде заети да следят кога тръгва и кога се прибира Диана. Императорът замина с армията си и с Марсела; Тулия се вайкаше от калта по подовете й; Корнелия пишеше писма от сутрин до вечер. Диана беше свободна.
Подкупи един от робите на баща си да я придружава до конюшнята отвъд градските стени. Изкачваше сама калния хълм и пристигаше стоплена, задъхана и подгизнала. Влизаше усмихната в конюшнята, приглаждаше с ръце мокрите си коси и Лин й подхвърляше четири юзди.
Учеше я да кара колесница с четири спокойни разноцветни скопени жребеца.
— Бавни са — възрази Диана първия път, щом ги видя.