— Ще стигнеш и до нещо по-бързо — Лин й подаде овехтял кожен шлем, — ако те бива.
Само след един къс следобед той изостави учтивото „домина.“ Корнелия би се ужасила, но Диана нямаше нищо против. Любезните обръщения не бяха необходими за Лин — тайнствената му външност и без това държеше на разстояние всички.
— Искам да се науча да карам колесница — сподели му откровено Диана, преди той да се измъкне от императорската ложа след игрите. — Ще ме научиш ли?
— Защо искаш да се научиш? — полюбопитства Лин. — Не можеш да се състезаваш.
— Не — поправи го Диана. — Нямам право да се състезавам, защото не допускат жени. Но това не означава, че не мога. Ще знам, че мога, макар другите да не знаят. — Тя скръсти ръце и го погледна решително. — Виж. Ще спя с теб, ако ме научиш.
— Не е необходимо да отиваме толкова далеч — меко отвърна той. — Ела утре.
Диана не разбра защо се съгласи, но й беше все едно. Най-после щеше да се научи да управлява колесница. Като истински колесничар.
Показа й как да пази равновесие в клатушкащата се колесница, как да овързва тежките поводи около кръста си, как да балансира с тежестта си напора на конете. Разбра колко сила се изисква да насочваш конете по тесния завой и да поддържаш посоката и пламна от унижение, когато при първия опит излетя от пистата сред фонтани от кал.
— Отново — извика Лин.
Крачеше по калта край пистата, скръстил ръце зад гърба, и подвикваше указания. От косата му се стичаха капки, а черното куче го следваше неотлъчно. Сред локва кал Лин изглеждаше по съвсем същия начин, както в императорската ложа под златните слънчеви лъчи — спокоен, сдържан, недостъпен. Диана си помисли, че ще се уплаши, ако изражението му се промени.
— Надбягванията с колесници са опасни — предупреди я той първия път, когато излетя от завоя, и безучастно превърза ожулените й ръце. — Счупиш ли си врата, няма да се извинявам на семейството ти.
— Хвърли тялото ми в конюшнята на Сините — предложи разсеяно Диана, оглеждайки разкървавеното си коляно. — Ако извадим късмет, ще ги набедят за убийци.
Лактите и коленете й се покриха със струпеи, бедрата й почервеняха от блъскане в предната стена на колесницата, а овързаните поводи очертаха постоянен колан от тъмни синини около кръста й. В края на дългите следобеди слизаше от колесницата, краката й се подгъваха, ръцете й трепереха под тежестта на сбруите, когато разпрягаше кротките жребци и поемаше, олюлявайки се, към къщи.
— О, красавци мои, напредвам добре! — шепнеше тя, когато се отбиваше при своите Анемои в конюшнята на Червените. Четирите огнени жребеца пъхаха нетърпеливо муцуни в шепите й, защото вече я познаваха добре. — Де да можех да ви подкарам в истинско състезание!
Сънуваше понякога как носи червена туника с избродирани златни пламъци около врата, как се изправя в колесницата с изрисуваната глава на огнения бог и пришпорва четирите си огнени стихии към победата. Как държи победната палмова клонка — тези прости листа, които дори не натежават в дланта, но значат всичко.
Знаеше, разбира се, че никога няма да подкара Анемоите или да стисне палмовата клонка. Млади мъже от патрициански семейства понякога се състезаваха по арените, ако семействата им не ги бяха изпратили в легионите или в Сената, или на някое друго престижно място, но жени от никоя класа не стъпваха на арената.
Е, поне се научи да кара колесница.
— Вече мога да управлявам по-бързи коне, нали? — опита се да придума Лин.
— Твърде дребна си за по-бърз впряг.
— Напротив! Укрепнах! — Тя улови дланта му и я стисна с всички сили.
Въпреки кожените ръкавици ръцете й загрубяха като рога. Твърди като дланите на Лин.
— Ще си помисля — отвърна с бегла усмивка британецът.
Обнадеждена, Диана поведе жребците към конюшнята. Освободи ги един по един и надникна в съседното отделение.
— Помона лежи.
— Помона? — извика Лин от другия край на конюшнята, където окачваше сбруите.
— За разлика от теб аз измислям имена на конете. Червеникавокафявата кобила с бялата муцуна — време ли е да ражда?
Той приближи с тихите си дълги крачки, влезе при бременната кобила и клекна до нея. Тя изви очи към него, когато прокара длан по подутия й корем.
— Така изглежда.
Диана погледна небето навън, вече сумрачно притъмняло. Обикновено се прибираше у дома след обучението, но сега застана до ограждението и се облакъти върху гредите.
— Да помогна ли?
— Дръж й главата. Непрекъснато се опитва да стане.
Диана влезе при него и коленичи в сеното, уловила муцуната на кобилата.
— Шшш… — зашепна й успокоително, а Лин свали туниката и гривните си и заопипва сръчно утробата й.