— Жребчето се е обърнало лошо — прецени той. — Винаги ражда трудно. Дръж я, докато оправя положението.
— Да, сър — отдаде чест Диана и той й се усмихна.
Тя приседна до кобилата и й зашепна тихо.
— О… — последва миг търпеливо опипване. — Така е по-добре. Остави я да напъне.
Лин изплакна ръката си във ведро с вода и нахлузи туниката през глава. По цялото му тяло личаха стари белези — прорез през лявата ръка, кратер върху едното рамо, зараснала пробойна рана от копие върху смуглите ребра. Колко странно, че бе прекарал младостта си на бойното поле и бе убивал римляни рамо до рамо с баща си. „Радвам се, че са го заловили. Иначе нямаше да имам Анемои и да се науча да карам колесница“, помисли си Диана. „Но по-добре да не му го казвам.“
Зачакаха в уютно мълчание: Диана дъвчеше сламка, Лин стоеше със скръстени ръце пред гърдите.
— Не бива да замръкваш тук — погледна той към здрачаващото се небе отвън. — Близките ти няма да останат доволни. Навремето се разправяше, че щом слънцето залезе, татко похапва млади девойки за вечеря. Сигурно съм наследил репутацията му.
— Не ме е страх — усмихна се тя. — Колко остава, докато се роди жребчето?
— Малко. — Лин прокара огрубяла длан по муцуната на кобилата, просната върху сеното до крака му. — Семейството ти може би не ти създава главоболия, но не ми се иска разяреният ти баща да ми конфискува къщата и конете, твърдейки, че съм изнасилил дъщеря му и после съм я хвърлил в пастта на някой друид.
— Баща ми се разярява само ако му се счупи длетото — уточни Диана. — Както и да е… Така или иначе не съм целомъдрена.
— Някой колесничар, предполагам? — Той поклати глава. — Римските домини са много интересни. В целия град няма нито един истински войник, та се надпреварват за всяко подобие, попаднало им пред очите.
— Прояви малко уважение, велики предводителю на бунтовници! — изсумтя Диана. — Не беше колесничар, а потен преторианец. Вонеше на бира и издържа колкото да се свари едно рохко яйце.
— А! — Кратко мълчание. — Надявам се семейството ти да го е хвърлило на лъвовете.
— О, семейството ми не знае. Не е тяхна работа.
След метежа на Отон тръгна да търси главата на Пизон и в крайна сметка я намери у един преториански страж. Наложи се да я откупи, но той не искаше пари.
— Беше въпрос на чест… Горе-долу — проточи Диана, забелязала втренчения поглед на Лин. Не разбираше защо откровеничи с него, след като никой от близките й не знае, но продължи: — Аз взех решението. Затова не засяга семейството ми.
Само щяха да вдигнат ненужна врява. А така сянката на Пизон най-сетне намери покой и Корнелия се умиротвори. Струваше си в края на краищата.
— Друидите наистина ли ядат хора? — попита Диана.
— С имелови филизи. Гледай! Кончето!
Кончето се хлъзна в света — безкрайни крака и лепкава грива.
— Имаш си хубаво жребче! — възкликна Диана, докато Лин го подсушаваше с наръч сено. — Червено-кафяво. Ще го поискам за Червените.
— Почакай първо да изсъхне.
Жребчето се озърна с ококорени очи, когато майка му го подуши.
— Това е по-приятно дори от състезанията — усмихна се Диана.
— Любимата ми част.
Лин приклекна отново. Жребчето се помъчи да се вдигне на крака, а кобилата го побутна окуражително. След половин час то стана, олюля се нестабилно, но се задържа право, а мъхнатата му кожа поизсъхна.
— Определено червено-кафяв — заяви Диана.
Лин се изправи.
— Да го оставим с майка му.
Излязоха навън, сподиряни от черното куче. Вече се беше стъмнило и нощта беше топла. Звездите най-сетне грееха, неприбулени от облаци, и Лин вдигна глава към тях. Диана се почуди дали изглеждат различно от звездите, под които е отрасъл.
Докосна го по ръката.
— Утре?
— Утре.
Баща й не забеляза колко е закъсняла за вечеря, но той никога не забелязваше. Диана подозираше, че е странен баща, но и тя се смяташе за странна дъщеря. По-скоро бяха като жребец и кончето му — кръвно родство и известна привързаност, ала не биха си помислили да се месят в живота си. Странно или не, това ги устройваше.
— Имало е битка — уведоми я мъгляво баща й. Светлата му коса беше покрита с мраморен прах след деня в ателието. — Някъде около Бедриакум, казват.
— Нима? — възкликна Диана, чудейки се без особен интерес къде се намира Бедриакум, и изкачи тичешком стъпалата до стаята си, за да си преброи синините.
Погледна се в огледалото от полирано сребро и не видя момичето от свила — Корнелия Кварта, ухажвана от половин Рим. Видя девойка в стара вълнена туника, прокъсана на коляното, коса, заплетена в нехайна плитка, спускаща се по гърба, лунички край носа и ръце, осеяни със синини. Девойка, мечтаеща не за съпруг, а за пестеливите похвали на размирен вожд, превърнат в дресьор на коне. Погледна в огледалото и видя колесничар.