Научи имената на легионите по-късно, когато й остана време да сглоби фактите. По онова време бойното поле представляваше просто гъмжило от мъже в ризници и върхове на копия. Отдалеч не различаваше легионерите, но една кохорта мина съвсем близо под хълма, където стояха Луций и другите наблюдатели, и внезапно въоръжените мравки отново станаха мъже. Светли гали с изгорели от слънцето лица, смугли испанци, египтяни с медна кожа, по-тъмни нубийци. Мъже от всички краища на Империята, някога непознати, а сега стълпени в страшна и жестока анонимност.
„След известна суматоха преторианците в центъра се счепкаха с легионите на Вителий. Не хвърляха копия; бореха се щит срещу щит.“
Марсела знаеше, че на бойното поле цари хаос, но смяташе, че отвисоко ще вижда по-ясно. Луций и другите наблюдатели — включително тя самата, въпреки гнева на Луций и презрителните погледи на останалите — се бяха разположили на хълм, сравнително отдалечен от битката. Известно време Марсела успяваше да проследи мъчително бавното движение на двете тълпи мъже, които се влачеха мудно по пътя един срещу друг като китове в родилна агония. После обаче прахолякът от хилядите маршируващи крака се надигна в топлата пролетна утрин и забули всичко в сива пелена, от която долитаха страховити писъци. Не подозираше, че битките са толкова шумни. Железните щитове се блъскаха, мъжете стенеха, олюлявайки се напред-назад в яростни гърчещи се линии, саби се сгромолясваха с трясък върху броните и над всичко се надигаха крясъците на ранените. Превиваха се, жестоко окървавени, превърнали се отново от въоръжени мравки в мъже, падаха и следващата редица запълваше дисциплинирано и разгорещено празнотата…
„По левия фланг Отоновия легион проби линията на вителианците и плени орела им. Вителианците се прегрупираха и отново се втурнаха напред. Заобиколиха легионерите в падината и ги избиха един по един. Генералите на Отон побягнаха, а вителианците пуснаха нови подкрепления. Централният преториански отряд остана сам.“
Сглоби всичко по-късно, разбира се — от хълма Марсела не виждаше нищо. Същата вечер попадна на легионер, един от малцината, спасили се от ужасната касапница по десния фланг.
— Кървава каша — изкоментира той, вперил празен поглед някъде над главата й, без нито да попита, нито да се поинтересува коя е тя и каква е. — Половината от нас имаха приятели от другия лагер. Насочвахме мечовете и осъзнавахме, че с човека отсреща сме делили маса в „Синята русалка“ само преди два месеца. Усмихвахме се смутено и подемахме отново двубоя, докато единият падне. Кървава каша, домина, повярвайте ми.
„С оголени флангове преторианците най-сетне се пречупиха и побягнаха.“
Какво друго да направят? По цялото бойно поле мъжете напускаха строя и побягваха, подхлъзвайки се в локви кръв, препъвайки се в трупове.
— Тръгваме! — просъска й Луций, впил пръсти в ръката й. — Претърпяхме погром. Достатъчно ли видя, кръвожадна кучко?
Изкатериха се в очакващата ги колесница, колесничарят шибна ужасено конете и пое към Брикселум. Отвсякъде го заобикаляха бягащи легионери — прашни, окървавени, изтощени. Неколцина вдигаха ръце и молеха да ги вземат. Едър аквилифер — знаменосец — се изпречи на пътя им, стиснал прокъсания си флаг, разкрещя се и заразмахва юмрук. Само дето не беше юмрук, а окървавен остатък от посечената му ръка. Марсела го мярна само за миг, преди конете да го стъпчат.
„Вителианците не виждаха причина да хранят мъже, които няма да им платят откуп, и хиляди оцелели бяха избити. Други избягаха в Брикселум, присъединявайки се към подкреплението на Отон с надежда за по-добър шанс при нова битка. Останалите се предадоха на Вителий на другата сутрин. Сред тях беше и братът на императора.“
Ставаше въпрос за съпруга на Лолия, който трескаво си пукаше кокалчетата на пръстите и съветваше Отон да предприеме незабавна атака, без да дочаква бегълците от легиона. Позволиха му да живее. Засега. Марсела си помисли, че независимо дали братът на императора ще оцелее или не, Лолия скоро ще има нов съпруг. Пети поред, Фортуна да й е на помощ, а беше едва на деветнайсет.
„В Брикселум все още беше струпана многобройна войска, подсилена от спасилите се от битката. Неколцина съветници на Отон го поощряваха да поведе второ нападение срещу Вителий.“
Луций и Марсела пристигнаха с главоломна бързина в Брикселум, оставяйки далеч назад куцукащите легионери. Проправиха им път през водовъртеж от гръмогласни мъже, цвилещи коне и бдителни стражи и ги въведоха в палатката на Отон. Един поглед към изопнатото му лице подсказа на Марсела, че не са първите, донесли новини за поражението, но Луций се поклони и докладва.