— Благодаря, Луций Елий Ламия — каза Отон и махна на роба да му долее вино.
Вдигна чашата, без да трепне; по лицето му витаеше бегла усмивка, но очите му бяха обърнати навътре като празния поглед на статуя. Последваха часове на очакване. Марсела знаеше, че мястото й не е там, сгушена в ъгъла, но никой не се сети да я отпрати. Видя как вътре докуцука центурион Друсус Денсус, притиснал с топка дрипи раната върху врата си. Последният пратеник падна ничком и обяви, че четирийсет хиляди мъртъвци осейват бойното поле. Около позлатения стол на императора изригна вулкан от викове.
„Император Отон изслуша спокойно всички съвети, преди да вземе решение. След това…“
Тук разказът на Марсела секваше.
— Не скърбете, приятели — разпери длани Отон. — Аз реших.
Всички онемяха и впериха погледи в него — придворни, генерали, пратеници, преторианци, роби.
— Цезаре… — отрони някой, но Отон го прекъсна с обичайното си съвършено нехайно помахване. — Мисля, че да излагам мъже с вашия дух и кураж на нови опасности е твърде висока цена за живота ми — каза той. — Витедий започна тази гражданска война, принуждавайки ни да се бием за трона. Аз ще я прекратя, за да не се срещаме повече на бойното поле. Нека по това ме съдят идните поколения — други са царували по-дълго, но никой не се е отказвал по-смело от мен от властта.
Гласът му отекваше във войнишката палатка, сякаш подет от мраморните стени на Сената, и той отметна глава с ослепителна усмивка. Безупречно облекло, съвършена стойка, непоклатимо самообладание. През ума на Марсела пробяга мисъл: „От кога ли подготвя тази реч?“
— Цезаре! — обади се отново някой през сълзи. — Все още можем да се бием!
Отон обаче вдигна ръка.
— Не очаквайте от мен да позволя цветът на римската младеж, тези прекрасни легиони да проливат кръв за втори път. Ще отнеса със себе си утехата, че сте били готови да умрете за мен, но вие трябва да живеете. — Той плесна с ръце. — Не бива да се бавим! Не бива да ви излагам повече на опасност, нито вие — да оспорвате решението ми. Да протакат последните мигове е навик на страхливците. Истинското доказателство за решимостта ми е, че не се оплаквам. Само онези, които предпочитат да живеят, винят боговете и хората.
Като един всички наоколо паднаха на колене. Дори Марсела. Видя мъже да хлипат, но не успя да заплаче; почувства обаче… страхопочитание. Императорът притежаваше вещината на истински актьор. Точно както се полагаше. А тя присъстваше на представлението на живота му.
То не беше свършило. Отон тръгна между тях. Изправяше ги един по един на крака, намираше по няколко думи за всекиго. Каза на просълзения претор Петус, че не бива да залага толкова на зарове; похвали центурион Друсус Денсус за храбростта му да устоява центъра, след като фланговете се бяха огънали; пошегува се със сенатор Урбин, че сега хазартните му дългове ще бъдат опростени. Един от командирите му се опита да спори, кълнейки се, че са способни да отмъстят на Вителий, но Отон му се усмихна спокойно и го посъветва да положи клетва за вярност пред Вителий.
— Сега той ти е господар и дано Фортуна му вдъхне милосърдие.
— Слава на Фортуна! — повтори като ехо Марсела.
Отон даде същия съвет на Луций Ламия — да намери начин да се завърне дискретно в Рим и в подходящ момент да предложи услугите си на новия владетел. После приближи до Марсела.
— Скъпо момиче, явно няма да мога да прочета историята ти. — Изправи я на крака. — Направи ми услуга и я напиши каквато трябваше да бъде. Дари ме с категорична победа над този лоен калъп и с величествено триумфално шествие в Рим. — Той се приведе и я целуна по ъгълчето на устните, добавяйки шепнешком: — И напиши, че поне веднъж съм те отмъкнал зад храстите!
Гърлото й удебеля. Тя кимна безмълвно. В очите на Отон просветна мимолетна уплаха, но ръцете му не трепнаха.
— О! — Обиколил палатката, Отон спря най-сетне пред завесата към спалнята. Там стоеше роб със сребърен поднос и си преглъщаше сълзите. Върху подноса лежаха две ками. — Тази струва ми се… — Огледа ги още веднъж. — По-остра е. Лека нощ на всички.
Марсела не го видя как умира.
Разбра само, че е спал спокойно. Неколцина от приятелите му се прислониха пред завесата в очакване да ги повика. Напразно. В стоманеносивото утро проехтя един-единствен вик. Стражите се втурнаха в спалнята, но Отон вече беше мъртъв с пронизано сърце. Умря сам.
„Така е пожелал“, помисли си Марсела.
Може би е предвкусвал какъв фурор ще предизвика тялото му след това — преторианците го понесоха към пламтящата клада, за да не осквернят вителианците трупа му; неколцина от приятелите му предпочетоха да се самоубият, вместо да служат на друг император; войниците роптаеха неспокойно; придворните се щураха паникьосано, търсейки начин да отпътуват за Рим. От коронацията до смъртта животът на императора е цирк.