Но дори императорите умират сами.
Обръщайки поглед назад, Марсела така и не успяваше да си спомни нито една подробност от пътуването към Рим. Луций остана да дочака новия император, нетърпелив да му декларира дълбоката си преданост, а тя намери колесница или каруца, или нещо друго на колела и плати за място. Клатушкане по пътищата, мълчаливи спътници. Само неясни образи, когато се опитваше да си ги припомни. Пътуваха седмица — две? — и ето ги обратно в града. Огледа се замаяно за носилка, за нещо, което да я отведе у дома, но роб в пищна ливрея я разпозна и я съпроводи до къщата.
— Слава на Юнона! Жива си! — прегърна я диво Корнелия, когато се появи на прага.
Половината семейство я очакваше, но братовчедките й стояха най-отпред и Марсела се отпусна в утешителните им обятия, чудейки се как ги е смятала за досадни.
— Още щом чухме вестта, разпратихме роби край всички порти на града да те търсят…
— Невредима си! — сияеше Лолия. — Посиних си коленете от молитви във всички храмове…
— Сега не аз, а ти си смахнатата в семейството — Диана я обгърна през кръста със странно ожулена ръка. — Вземи пример от мен и се усмихвай, когато ти четат конско. Това ги влудява.
— Радвам се, че отново си у дома — усмихна се Гай.
— Гай, не проявявай снизхождение! — изсумтя Тулия. — Надявам се да си разбрала недостатъците на авантюризма, Марсела. Ами ако те бяха убили?
— Сигурна съм, че съжаляваш да ме видиш жива — отвърна зълва й. — Ако бях умряла, щеше да пребоядисаш стаята ми и гадно розово като цялата къща.
— Много е изморена, скъпа — прошепна бързо Гай в ухото на съпругата си. — Бълнува.
Организираха семейна вечеря в чест на завръщането й. Корнелия седна на ложето до нея и отклоняваше всички въпроси, докато Марсела се нахрани, а Марсела едва не се разплака от благодарност. Стисна здраво ръката на сестра си под възглавничките и Корнелия я стисна в отговор.
— Значи Салвий е жив? — попита Лолия. — Радвам се. Той е напълно безобиден, въпреки че си пука кокалчетата. Това обаче означава нов развод — въздъхна тя. — Дядо вече ми търси съпруг сред поддръжниците на Вителий.
— Знаете ли, че Вителий е почитател на Сините? — сбърчи нос Диана. — Е, поне състезанията няма да спрат…
— Съжалявам — Марсела остави чашата си. — Но трябва да изляза. Искам да се поразходя. Ще ме прикривате ли?
— Разбира се — отговори веднага Корнелия и отпрати Тулия да провери дали стридите не са развалени.
Лолия отвлече вниманието на Гай, оставяйки робата си да се свлече по раменете, а Диана й подхвърли своята мантия.
Марсела се качи с разтреперани ръце в носилката и спусна завесите въпреки приятния бриз, освежаващ пролетния здрач. Косите слънчеви лъчи рисуваха цветни сенки през розовата коприна и тя се облегна върху възглавничките, притиснала с длани очите си.
— Градините — нареди на носачите, без да отпуска ръце. — Отведете ме в най-близката градина.
Едва след много време ръцете й спряха да треперят и тя откри лице.
По него грееше усмивка.
Носачите спряха и тя слезе. Безименната зеленина на върха на Квириналския хълм едва ли можеше да се нарече градина. По-скоро тревисто възвишение с няколко дървета и две-три каменни пейки, където плебейските момчета водеха любимите си в топлите вечери. Ала от височината се разкриваше изумителна гледка към Рим — цялата на нейно разположение. Марсела се изкачи до върха с все още олюляващи се крака и огледа разстилащия се долу град. Вече се здрачаваше, на запад слънцето се спускаше оранжево-лилаво зад пурпурните облаци, а небето отсреща вече тъмнееше в наситено синьо.
Факли и лампи грееха по улиците — обширна гора от светлини. Рим. През последната година видя четирима императори — Нерон, Галба, Отон и сега Вителий. Четирима императори…
„И трима от тях“, помисли си Марсела, „отстранени от мен.“
Поне отчасти.
Нерон всъщност беше случайност. „Светът ще изгуби велик творец, цезаре“, каза му Марсела по време на онази задушевна вечеря, за да успокои кипналите му нерви. Той обаче захлипа в скута й и я попита как да избегне всичко това, а тя му отвърна, че ще падне от собствената си сабя, преди Сенатът да успее да го екзекутира. Искаше просто да се измъкне невредима и да се прибере у дома. Ала след седмица Нерон наистина падна посечен от собствената си сабя. Дори открадна думите й за смъртта на твореца. Нерон така и не съумя да си съчини сам нито една прилична реплика.