Галба… е, може да се каже, че и той беше случайност. Почти. Обявиха Пизон за наследник, а Марсела се пошегува пред Отон, че не е изгубил шанса да седне на трона, ако поличбите са лоши. Той прегърна идеята и подкупи свещеник да разтълкува злокобно знаменията, а после се възползва от недоволството на войниците. Шегичката й всъщност не беше неволна — още щом я изрече, Марсела се запита дали Отон ще схване намека. Но не си представяше, че ще стигне толкова далеч. Несъмнено не искаше Пизон да умре; не искаше и тя самата да умре пред храма на Веста със сестра си и братовчедките си, както без малко не се случи. „Нещата определено излязоха от контрол.“
Отон. Този път беше по-скоро експеримент. Клетата Корнелия беше толкова заслепена от гняв след смъртта на Пизон, толкова омерзена от всичко отонианско. Марсела не устоя на изкушението да подшушне това-онова на сестра си, питайки се как ще използва наученото. Дързостта й надмина очакванията на Марсела — Корнелия започна да се среща с поддръжниците на Вителий. Преструваше се, че ходи на баня, а всъщност им носеше сведения, за да сразят Отон. Марсела беше готова да се свърже лично със съзаклятниците, но Корнелия изпълняваше съвестно ролята си и се оказа достатъчно само да й подхвърля необходимата информация. Придвижването на легионите, снабдителните линии, дребнавите съперничества между Отоновите генерали — подшушваше сведенията на Корнелия или оставяше бележки на видно място върху писалището си. Корнелия предаваше всичко вместо нея, всяка слабост, която вителианците използваха, за да разгромят Отон при Бедриакум. „Дали Отон изгуби битката заради информацията, която предоставях?“ Може би не, но категорично беше забавно да си го мисли. Жалко обаче, че Отон извърши самоубийство — Марсела го харесваше. Много.
А сега — Вителий.
Марсела знаеше, че е дебел, подпийнал любител на спорта с помътен разум. Не особено умен — несъмнено пионка в ръцете на други амбициозни мъже. Какво би могла да направи с Вителий?
Седна върху изгладена плесенясала пейка и погледна към града. Рим. Описа прилежно историята му върху дузина свитъка, но какво щеше да излезе от хрониките й? Никой не публикуваше женски творения и никой не ги четеше. Ала упорстваше, защото смяташе, че не й остава нищо друго. Защото жените не създават история, разбира се. Отредена им е само ролята на наблюдатели.
Но ето я сега — Корнелия Секунда, известна като Марсела, извисена над цял Рим, над телата на трима мъртви императори.
Никой друг не знаеше — нито съпругът, който я презираше, нито сестрата, която сбърчваше болезнено лице при вида на свитъците й, нито видиотените й братовчедки, които мислеха само за любовници и за коне. Никой не знаеше. „Но аз знам.“ Марсела се засмя звучно, представяйки си изражението на ненавистната си снаха, ако онази узнае, че е отговорна за краха на трима императори.
Да твориш история е далеч по-приятно, отколкото да я пишеш.
— Марсела! — сепна я груб глас иззад гърба й. — Отбих се у вас. Робите ми казаха, че си излязла и аз последвах носилката ти.
— Милостиви богове! Домициан! — тя се обърна и се усмихна на набитата фигура, изкачваща хълма към нея. — Каква преданост!
— Всеки ден, докато те нямаше, се молех да останеш невредима. — Черните му очи я пронизваха с невиждана настойчивост. — Несий каза, че ще оцелееш, но аз не му повярвах, докато не чух, че си се върнала.
— Е, нали твърдеше, че Несий никога не греши?
Домициан… малкият син на брилянтния и находчив Веспасиан, губернатор на Иудея — единствения в империята, чиято армия съперничеше на войската на Вителий. Веспасиан бе декларирал преданост на Галба, на Отон. Дали сега щеше да декларира преданост на Вителий? Собствените му мъже бяха поискали да го провъзгласят за император след смъртта на Нерон или поне така беше чула…
— Слава на боговете, че си невредима — грубо отсече Домициан и я сграбчи.
— Да, да, невредима съм.
Тя се засмя и понечи да го отблъсне, но той задърпа робата й и ръцете му се оказаха изненадващо силни. Събори я на земята и се вмъкна в нея, преди устните му да досегнат нейните. Пламенният му език изпълни устата й чак до гърлото. Повдигна й се, но необуздана тръпка премина през корема й и ненадейно тя отвърна ревностно на ласките му. Сключи бедра около него и задърпа туниката му, забивайки зъби в скулата му, когато се опита да я целуне отново. Той зарови лице в гърдите й, но тя го избута задъхана и го претърколи върху тревата. Възседна го, впила нокти до кръв в гърдите му. Той извика в припадащия здрач и се загърчи, а Марсела вдигна лице към луната с оголени зъби.