— Моя си — дишаше тежко той, вкопчил ръце в нея. — Моя си.
„Не, ти ми принадлежиш.“ Тя се претърколи върху тревата, увивайки се в раздърпаната си стола. „Домициан. Син на Веспасиан. Какво мога да направя с теб?“
Трябва да действа крадешком, разбира се. Тихомълком, неусетно. Но защо не? Всичките й опити да действа открито — със съпруга си, с брат си, с всекиго — удряха на камък. Пренебрегваха я, обръщаха й гръб или безочливо я тъпчеха. Беше ли успяла някога да постигне своето с честност? Нито веднъж. Само подмолно.
Слънцето се скри зад хоризонта. Звездите грееха в синьо-моравото небе над осветения с факли град. Рим. Градът, видял само през тази година, макар да беше едва пролет, цели трима императори.
„Защо не четирима?“, помисли си безгрижно Марсела.
[1] Пикти — най-древният от известните народи, населявал Шотландия. — Б.пр. ↑
Част трета
Вителий
„Ако бе живял по-дълго… Империята нямаше да стигне да засити апетита ту.“
Йозефус
Глава дванайсета
Април 69 година след Христа — декември 69 година след Христа
Корнелия не успя да възпре усмивката си дори когато Лолия замери огледалото с гребена.
— Това е! — намръщи се Лолия, докато прислужниците шъткаха успокоително и метяха парчетата. — Край! Това е последната сватба. Дано Вителий да се задържи на трона, защото трима съпрузи за една година са предостатъчно!
Лолия продължи да се мръщи и след като прислужниците разчистиха счупеното огледало и започнаха да увиват къдриците й в червения булчински воал. Корнелия се изтягаше на ложето, усмихваше се към тавана от син резбован мрамор и подрънкваше с гривните върху китката си. Носеше светложълта рокля, златни гривни красяха и двете й ръце, а тъмната й коса беше прибрана със златна диадема, опасваща челото й. Свали черното в мига щом чу вестта за смъртта на Отон. В мига щом разбра, че Пизон е отмъстен.
Сега Корнелия вдигна безмълвен тост за това и изгълта до дъно чашата с ечемичена отвара. После стана припряно.
— Дай да ти оправя косата, Лолия. Плитките ти не са наместени добре на тила.
— Както желаеш. Трябва да съм благодарна, предполагам, че изобщо ми говориш.
— Е, разбрах, че не си виновна — отвърна благосклонно Корнелия и намести фибите върху непокорните плитки на Лолия. — Задето подкрепи Отон имам предвид. Все пак идеята да се омъжиш за брат му не беше твоя.
— Не беше — съгласи се лаконично Лолия. — Не очаквай извинение, защото не съм направила нищо лошо.
Погледнаха се за миг в огледалото, с което прислужниците замениха счупеното. Лолия перна един конец от ръкава си с ненужна сила. Корнелия плъзна осеяна със скъпоценни камъни фиба в събраните й червени къдрици.
— Ще присъства ли императорът на сватбеното ти тържество? — промърмори тя помирително.
— Най-добре да дойде — отвърна рязко Лолия. — Дядо похарчи двеста хиляди сестерции за тържеството само защото Вителий обожава деликатесите. Готвачите са изгубили ума и дума.
Корнелия си представи приятното месесто лице на новия император. След победата при Бедриакум Вителий прекоси триумфално Италия, спирайки във всеки град за тържествено посрещане и пиршество. Пролетта беше преляла в мокро, жежко лято, когато Вителий влезе в Рим — вървеше пеша, следван от гордите орли на легионите. Легионерите крачеха в елегантен строй, а германските подкрепления шестваха във вълчите си кожи. Корнелия наблюдаваше съсредоточено как новият император се изкачва по Капитолийския хълм, за да принесе жертва на Юпитер по случай победата — висок мъж с масивни рамене и масивен корем, червенолик, широко усмихнат и леко накуцващ. Едър, недодялан, добродушен любител на спорта, а не вероломен парфюмиран аристократ като Отон.
— Ще дойде ли Диана? — тросна се Лолия. — Много е странна напоследък. Изчезва и се връща цялата в синини. Е, май е по-добре да не идва. Император Вителий подкрепя Сините и няма да е приятно да го наругае в лицето. — Лолия изви глава, за да огледа начервените си скули в огледалото. — Ще дойде ли поне Марсела?
— Не знам. — Корнелия приглади за последно гъстата коса на Лолия и се върна на ложето. — Все още е много умислена след битката при Брикселум.
— Пострадала ли е в битката? — прекъсна я рязко Лолия. — Не ми се стори наранена, когато се върна. И сега не ми се струва. „О, клетата аз, наблюдавах истинска битка.“ Също като инцидента с император Нерон, каквото и да се е случило — удобно оправдание да отбягва всичко, което не й допада.