Корнелия се размърда неловко. Вътрешно споделяше мнението й, но както винаги защити сестра си:
— Не говори така, Лолия.
— Не е ли вярно?
— Не е, разбира се. — Корнелия си спомни последната тържествена вечеря у Гай, последните състезания в Циркус Максимус, последната сватбена церемония на Лолия — Марсела ги пропусна. „Не намирам сили“, оплакваше се Марсела, трепкайки с мигли, и всички побързаха да я насърчат да полегне и да отдъхне. Само че когато Корнелия се осмели да влезе в малкия й кабинет, тя не отдъхваше… а седеше пред бюрото с перо в ръка и с искрящи очи.
— Няма ли да ми разкажеш за Брикселум? — попита я Корнелия. — Ще те разбера… не съм Тулия.
— Няма нищо за разказване — сви рамене Марсела — „твърде енергично“, помисли си Корнелия. — Поредният император умря. Тази година се случва доста често.
— Смъртта на Отон не ме натъжава особено. — Варварско задоволство се надигна в гърдите на Корнелия. — Де да бях с теб в Брикселум! Щях да се изплюя върху трупа му.
— Едва ли — отвърна замислено Марсела. — Той умря доста смело.
— И моят съпруг загина смело!
Съзерцателността на Марсела се изпари с едно мигване.
— Разбира се.
Корнелия погледна безизразното лице на Марсела.
— Да те оставя ли сама?
— Много съм изморена — отвърна бързо сестра й. — След Брикселум…
— След Брикселум ме отбягваш! — сряза я Корнелия и излезе ядосано.
Лолия се взря в огледалото и нареди унило на прислужницата:
— Рубини. Трябва да напомня на Фабий колко съм богата. Само това го интересува.
Тя протегна ръце да закопчаят рубинените гривни около китките й и наклони глава назад да й сложат тежките, падащи до раменете обеци.
— Що за човек е новият ти съпруг? Допада ли ти? — Корнелия пропъди мислите за сестра си и се върна към любезностите. Месеци наред се чувстваше толкова угнетена от скръб, а после — обсебена от отмъстителност, че не й оставаше време за учтиви разговори — и, разбира се, изобщо не разговаряше с Лолия. Сега обаче всичко бе простено. — Генерал Фабий Валент — усмихна се Корнелия. — Дядо ти не е изгубил нито миг да го оплете в мрежите си.
— Дядо не е направил нищо. Фабий душеше за най-богатите наследнички в града и след няколко дни почука на вратата ми. И трябва да знаеш, че дядо не остана доволен — обича да проверява съпрузите ми. Винаги се уверява, че са благонадеждни, преди да стане и дума за сватба. Вителий обаче разрешил на генералите си да си изберат римски невести по свой вкус, та дядо беше с вързани ръце. Аз — също. — Лолия сви рамене. — Е, ако не беше Фабий Валент, щеше да е някой друг.
— Мъж със скромно потекло — изсумтя Корнелия, но незлобливо.
Макар и най-обикновен авантюрист, Фабий Валент беше дясната ръка на Вителий, генералът, удържал победата при Бедриакум, човекът, сразил Отон.
— Вителий го цени високо — Лолия намести огромния си пръстен с рубини и перли. — Засега ще живеем в Златния дом, но Фабий ме уведоми, че до края на седмицата ще си има свой дворец. Мисля, че ще прогони сенатор Квинтилий от огромното му ново имение на Целийския хълм. Онова с водните градини. — Тя въздъхна леко. — Вече е заграбил лятната вила на някакъв претор в Бая. И конфискува къщата на горкия Салвий в Брундизиум.
— Горкият Салвий! — След смъртта на Отон Корнелия бе склонна да прояви съчувствие към брат му. Той се завърна в Рим далеч по-скромно, отколкото го напусна — смирен и непретенциозен без властническия ореол на брат си. „Дори не си пука кокалчетата вече“, отбеляза тъжно Лолия.
Вителий го бе пощадил, поне засега, но всички в Рим го отбягваха. Дядото на Лолия благоразумно уреди развод на малкото си съкровище и си прибра зестрата до последната сестерция. Два дни по-късно Фабий Валент я поиска за съпруга.
— Готово — заяви Лолия и се огледа без особена радост. Прислужниците се скупчиха край нея да я понапудрят за последно или да добавят някоя декоративна фиба в косите й — козметичката, фризьорката, маникюристката, стилистката, шивачката и момичето, което се грижеше за кожата й, строени като центуриони. Зад тях на опашка се редяха робините като легионери, грейнали от гордост от съвършеното си творение.
— Не изглеждам ли чудесно — въздъхна без капчица ентусиазъм Лолия, но зараздава монети на жените. — Съжалявам за огледалото. Вземете си почивен ден. Вероятно ще се забавлявате повече от мен.
Корнелия побутна настрани чашата с вино и последва Лолия навън. На три от предишните сватби на Лолия тя придружаваше младоженката. Сега обаче Тулия очакваше Лолия при останалите й гости, гласеше припряно диплите на кораловочервената си роба и хокаше сина си Паулиний.