— Добре, добре… — Тулия огледа Лолия от главата до петите. — Нов съпруг за лятото. Да се надяваме, че ще го задържиш по-дълго.
— Изненадвам се, че Гай издържа толкова дълго — отвърна със сладък гласец Лолия. — Маркус Норбан явно е надарен с нечовешко търпение. Гласът ти стърже като нокти по мрамор.
Тулия тръсна изкуствените си къдрици, сляпа за решителните опити на малкия Паулиний да се изкачи по ръба на фонтана.
— Гай не се оплаква.
— Скъпа, ти не позволяваш на Гай да каже и дума. Вече никой не знае какво мисли.
— Толкова се радвам да видя отново малкия Паулиний — намеси се припряно Корнелия и свали сина на Тулия от ръба на фонтана. — И Маркус ли е тук?
— Не, не чу ли? — прозя се Тулия. — Вителий го хвърли в затвора за нещо си, та засега Паулиний ще е при мен. Чудя се дали да не го изпратя извън града за известно време. Не искам да свързват името Норбан с мен.
„Клетият Маркус.“ Корнелия остана поразена от тази новина и все още я обземаше безпокойство, когато се сетеше. Маркус Норбан — в тъмница заради престъплението да носи кръвта на император Август в жилите си. Вителий сигурно щеше да го освободи скоро. Нали започваше нова ера? Нищо лошо нямаше да се случи, щом Отон умря. Нищо лошо.
Е, най-малкото можеше да се погрижи за невръстния Паулиний, докато баща му е в затвора. Особено след като Тулия притежава майчински инстинкти на камък. Корнелия открай време обожаваше Паулиний — енергичен и забавен чаровник.
— После ще ловиш жаби — сгълча го тя и го свали пак от фонтана. — Олеле, Паулиний, трябва да те подстрижем! Ще го направя собственоръчно утре, а после обещавам да си играем дял ден!
— О, богове! — въздъхна Лолия и нервно отпрати един паж да извика дядо и от залата за приеми, където се суетеше около празничната трапеза. — Време е да започваме, а Фабий още го няма.
Тулия изгледа рубините на Лолия — по-големи от нейните.
— Сигурно му е писнало от теб по-бързо, отколкото на другите.
— Той иска парите ми, скъпа Тулия, а на кого му писва от пари? На теб — никога — усмихна се Лолия. — За щастие Фабий ще похарчи моите по-бавно, отколкото ти пилееш парите на Гай. Знаем как разори Маркус, преди да се разведеш с него.
— Аз предлагам на съпрузите си по-привлекателни примамки от парите.
— Например? — попита Лолия. — Най-скучният секс в Рим?
В този момент се появи дядото на Лолия, намести перуката си и ги изпепели с поглед. Тулия изсумтя неодобрително и млъкна, а Лолия целуна малката Флавия, която грееше в усмивка в прегръдките на дядо си, окичена с празничен цветен венец. „Велика Юнона!“, помисли си Корнелия, „само Флавия е засмяна!“ Сватбеното шествие се изниза мрачно пред вратата.
— Искаш ли да вървим заедно, Паулиний? — попита Корнелия, понеже майка му го бе забравила напълно.
— Да, моля — просия той и пъхна ръчичка в нейната. — Мама мрази сватбите.
— Така ли?
— Или мрази само сватбите на леля Лолия — замисли се той. — Или леля Лолия.
„Quando tu Gaius, ego Gaia.“ Поредната сватба. Корнелия настани Паулиний в скута си и зачака. Рубините на Лолия примигваха на слънцето като десетки алени очи, свещеникът се дразнеше, че младоженецът закъснява и бави церемонията. Фабий Валент най-сетне изтрополи по стъпалата, следван от група свои командири и германски военни. Странна сбирщина — груби провинциалисти с чорлави коси, покрити с белези ръце и недодялан латински. Съвсем различни от сенаторите в строги тоги от антуража на Галба и елегантните придворни от свитата на Отон. Дори не бяха римляни. Ала колкото и недодялан да беше, Фабий Валент и мъжете му сега владееха Рим. „Вчера е бил никой“, дивеше се Корнелия, докато поредният съпруг на Лолия повтаряше клетвата, намигвайки на хората си. „Нищо и никакъв командир на легион. Днес всички му се кланят доземи.“ В какви странни времена живееха!
„Фабий Валент поне е красив“, зарадва се Корнелия за Лолия. Беше висок и смугъл и добре сложен, в ризница, която не си бе направил труда да свали, на четирийсет и шест, но жизнен като наполовина по-млад мъж. Очите му измерваха одобрително рубините на Лолия, докато изпълняваше безучастно церемонията. Жертвеният бик се замята уплашено пред стълбите на олтара и едва третият удар на ножа разпори врата му. Лоша поличба, но нима някой предсказа краха на предишните бракове на Лолия?
Корнелия усети как сестра й застава до нея — мълчалива и безразлична в бледосиня роба с нефритени мъниста.
— Добре ли си? — прошепна й тя.
— Разбира се — отвърна равнодушно Марсела.
Със същия поглед измерваше всеки друг от семейството, осмелил се да любопитства, само че навремето ги издебваше и възнаграждаваше Корнелия с дяволит поглед зад гърба им. Сега обаче Корнелия не забеляза никаква следа от някогашните съзаклятнически искрици в очите й. „От кога ме приравни с другите? Кога станах поредният роднина, когото се налага да търпи?“