— Прибирам се у дома — обяви Диана. — Това е нелепо. И отегчително.
Стана от ложето, отскочи от рус здравеняк от Агрипинензис, изблъска ръката му от гърдите си и изчезна.
Императорът захвърли оглозган паунов скелет и избърса мазните си ръце в сините копринени възглавнички.
— Къде е вомитариумът[2]? — подвикна той на дядото на Лолия, който застина за миг, но се окопити и се усмихна.
— Позволете на домакина ми да ви придружи до банята, цезаре.
Дядото на Лолия не успя да прикрие напълно отвращението си и Корнелия не можеше да го вини. Никой от семейство Корнелий не използваше вомитариум. Император Вителий обаче се заклатушка през залата, продължавайки да дъвче залък от катеричово месо в сладък сос.
— Диана беше права — промърмори Марсела. — Хрониката ми за Вителий ще се обогати с интересна глава.
— Марсела, не ме оставяй сама!
Без да й обръща внимание, сестра й се смъкна от ложето, заобиколи олюляващ се германец, размахал ваза от алабастър над главата си, и излезе; дори не се обърна. Корнелия трепна обидено, но остана до Тулия и Гай и си залепи неловка усмивка в тон с техните.
Императорът се върна, клатушкайки се, облегнат върху рамото на Фабий Валент. Робите внасяха нови блюда — гъши яйца, сладкиши със стафиди и ядки, охлюви в сладък сос, подноси с лъскави плодове. Корнелия не вкуси нито залък. Едва се движеше от пресита. Императорът обаче се нахвърли отново на храната, тъпчейки се с фрикасе от бадеми и желирани рози.
Излегнат върху ложето, Фабий събори чашата си с вино и поля Лолия. Тя се подсмихна тъжно и започна да попива лекетата с червеното було, а съпругът й отпрати робите, притичали с чисти кърпи и легени с вода.
— Да смъкнем тези мокри дрехи — ухили се той и свлече бялата й туника по раменете. Впи устни в шията й, ръцете му заиграха по гърдите й.
Корнелия забеляза как по лицето на дядото на Лолия се изписва неприкрита ярост, но Лолия му кимна рязко да не се намесва.
— Ще се оттеглим ли? — предложи тя ведро на новия си съпруг.
— Да видим как изглеждаш под рубините.
Фабий я сграбчи за ръката и я повлече по стълбите. Другарите му задюдюкаха възторжено. Робите замръзнаха в коридора, където чакаха да съпроводят сватбеното шествие до дома на младоженеца. Стискаха запалени факли и кошници с орехи, които да хвърлят пред невястата за късмет, а флейтистите бяха готови да възпеят момента, когато пренасят булката през прага на новия й дом. Корнелия предположи, че за тази вечер сватбеното шествие се отлага. Дядото на Лолия извърна глава, потупвайки безцелно по чашата си с вино и Корнелия долови гневния му шепот.
— … вулгарни прасета… да залеят малкото ми съкровище с вино като уличница… не са достойни да целуват сандалите й…
Той излетя навън. Треперещите му устни бълваха безпомощна ярост. Корнелия огледа красивата зала от син мрамор. Цветята, храната, робите, музиката — съвършен декор за малкото му съкровище. „Татко никога не ме наричаше така“, помисли си Корнелия. Наричаше ли я другояче, освен „Ей, малката?“ Е, редно беше глава на патрицианско семейство да спазва известно благоприличие дори в дома си…
— Ще изляза да подишам чист въздух — каза Корнелия на Гай и тръгна към градината.
Небето вече чернееше — повече от пет часа ли бе продължило пиршеството? — и навсякъде гъмжеше от германци на Вителий. Двама се бореха, съблечени до кръста. Приятелите им ги окуражаваха с възторжени възгласи. Борците се блъснаха в каменна нимфа, поддържаща сандъче с летни орхидеи. Тя рухна и се превърна в отломки и смачкани цветове. Друг войник лежеше под люляков храст и хълбоците му подскачаха ритмично над една от танцьорките. Русокосият гигант, който се опита да сграбчи Диана, бе извадил камата си и дълбаеше очите от слонова кост на една от абаносовите статуи, опасващи стените. Локви повърната храна осейваха цялата градина. Някой беше повърнал и във фонтана, от който продължаваше да блика аминейско вино.
„Дядото на Лолия им даде точно каквото искат“, помисли си отново Корнелия. „А сега те съсипват красивата му къща.“
Е, пораженията не бяха сериозни. Те просто празнуваха. Какво толкова. Логично беше да са поразхайтени, разбира се — бяха надвили Отон все пак и сега искаха да се позабавляват на воля. Нищо лошо.
Някой повърна върху обувките й.
Дядото на Лолия въздъхна зад рамото й.
— Май наистина ще трябва да им инсталирам вомитариум.