— Паулиний! — нареди му строго Корнелия, съзряла любопитното му изражение. — Отиди да намериш Флавия и си поиграйте.
— Само не си играй на това с дъщеря ми! — изкикоти се Лолия. — Поне засега.
Синът на Тулия се втурна навън, а Корнелия остана, приковала поглед в мозайката.
— Може ли да се обърна вече?
— Да, да… Не се преструвай на толкова целомъдрена, Корнелия! Няма да се вкамениш при вида на гол мъж!
— Съжалявам, трябваше да почукам — Корнелия се постара да не се изчервява. — На Паулиний му е мъчно за баща му, а Тулия не му обръща никакво внимание, та реших да го доведа да си поиграе с Флавия, но…
— Велики богове! Цялата си поаленяла!
Лолия вече седеше в леглото, прилично облечена в оранжева коприна, а едрият й златокос роб я разхлаждаше с ветрило от щраусови пера. Туниката му беше надяната наопаки. Когато Корнелия влезе в спалнята, той беше върху Лолия. Единият глезен на братовчедка й обгръщаше хълбока му, а другият — врата му.
— Не си ли го пробвала с Пизон? — продължи Лолия. — Изисква се гъвкавост, но е истинско блаженство.
— Не обичам да обсъждам тези теми — сбърчи нос Корнелия и кимна на роба. — Свободен си.
Той погледна Лолия.
— Да — усмихна се тя и въздъхна, когато едрият гал се поклони и се втурна признателно навън. — Клетият, тази сутрин е ужасно смутен. Фабий също ни хвана.
— Съпругът ти?
— Да. Нахълта в спалнята ми рано-рано и ни свари да правим мост. Пробвала ли си го? Заставаш на четири крака и…
— Какво направи Фабий? — попита припряно Корнелия, усетила, че червенината се завръща. Лолия се отличаваше със свян колкото разгонена котка.
— О, изгледа ни зловещо и излезе. — Лолия завърза робата си по-плътно около кръста. — Всъщност се надявах да ме хване. Време е да разбере.
— Да разбере какво?
— Е, Фабий е плебей и главата му е пълна с нелепи идеи за поведението на съпругите. Изведнъж се оказва, че трябва да му сервирам любимите ястия, да проверявам температурата на водата във ваната му и да се държа като девствена весталка. Поне пред хората. Насаме иска курва.
— Едва ли е назадничаво и плебейско, съпругата да спазва благоприличие — отбеляза Корнелия.
— Разбира се, че е, скъпа. Да не мислиш, че Виний или Салвий са вдигали врява за Тракс? Не, естествено. Но Фабий трябва да понаучи нещичко за патрицианските съпруги. — Лолия стана и за изненада на Корнелия в очите й просветна искрица жестокост. Макар и вятърничава, Лолия не беше жестока. — Аз плащам сметките, нали? Не ми ли се полага тогава нещо лично?
— Къде е Фабий сега?
В действителност Корнелия не съжаляваше, че са се разминали.
— Сплашва Сената. Осмелят ли се да му противоречат, той им припомня, че мечът му е възкачил Вителий на трона. Напоследък това се нарича политика.
Излязоха от спалнята и тръгнаха към атриума по коридор с високи колони.
— Това значи е новият ти дом? — попита Корнелия и огледа жасминовите лехи, десетките статуи, езерца и фонтани с водни лилии. — Много е… внушителен.
— Имаш предвид отвратителен — сви рамене Лолия. — Фабий конфискува имението от поддръжник на Отон. Нанесохме се миналата седмица. Дори не съм разгледала още всички стаи, а той настоява да организирам сватбено празненство.
— Кой ще се жени?
Лолия седна върху сребърна пейка със спирални орнаменти до покрита с мъх каменна саксия и нареди да им донесат плодове и ечемичена отвара.
— Ти, разбира се.
— Какво? — Корнелия застина във въздуха над стола, в който се канеше да се настани.
— Фабий каза… — Лолия млъкна.
— Какво каза Фабий? — Корнелия се вледени въпреки слънчевите лъчи, струящи през открития покрив на атриума. — Намекна ми нещо на конните състезания, но…
— О, скъпа. Фабий не намеква. Той само заповядва.
Лолия махна с ръка да отнесат каната с ечемичена отвара, преди прислужницата да успее да я сервира.
— Донеси вино, Фиби. Трябва ни нещо по-силно. — Напълни бързо една чаша и я пъхна в ръката на Корнелия, без да си прави труда дори да разреди виното с вода. — Пий! Та така… Фабий иска да те омъжи за някой от приятелите си. Не знам дори кой. Възнаграждава всички. С пари, с имения, с жени…
— Фабий няма законно право да се разпорежда с мен.
— Положението се промени, Корнелия. Вече не живеем в Рим, в онзи Рим, който познаваме. Управляват ни хората, възкачили императора на престола. Фабий се смее, когато приятелите му ме опипват по време на пиршествата, прибира всичко от къщата на дядо, на което хвърли око, и ме кара да се разхождам из спалнята само по бижута… — Лолия разтърка глава, разчорляйки червеникавите си къдрици. — Изморява ме.