— Няма да позволя да ме връчат на някой тържествуващ войник като торба с плячка!
— Е, разбираш значи как се чувствам… — поклати глава Лолия. — Свиквай.
— Как… — прошепна Корнелия.
Лолия сви рамене.
— Всеки съпруг с прищевките си…
И двете замълчаха. Корнелия си спомни самодоволната усмивка на Фабий и още по-самодоволния му глас: „На млада вдовица като теб сигурно й текат лигите за нов съпруг.“ Тя потрепери.
Лолия извърна лице и подхвана пресекливо друга тема. Диана. Разбира се, сега всички говореха за Диана. С нечовешки усилия Корнелия се вслуша в думите на Лолия.
— … знам дали си чула новата епиграма за нея от Марциал? „Жената ловец, устремена в целомъдрен полет, най-после пленена от императорската воля.“
— Диана не би… — Корнелия неволно сбърчи лице при мисълта за червендалестото лице на императора на Рим и издутото му от преяждане тяло. — Не и с Вителий.
— О, съмнявам се. Познаваш Диана, не би се посвенила да откаже дори на императора. А и не става за любовница. — Лолия прокара пръсти през струята на сребърния стенен фонтан до тях. — Ако някой я отведе в леглото, ще го зяпа с великолепните си очи, докато свърши, и после ще го попита какви са според него шансовете на Червените да спечелят на Сатурналиите. Обезсърчителен подход.
Корнелия си спомни императорското пиршество след състезанията миналата седмица, където младата й братовчедка седеше с кръстосани крака на ложето до Вителий, размахваше гъше бутче и обсъждаше разгорещено състезателни стратегии чак до зори. Той очевидно намираше новата си любимка за много забавна и антуражът му побърза да последва примера му. Цял шлейф обожатели се точеше след Диана, убеждавайки я да подшушне на императора по някоя добра дума за тях. Диана отказваше безцеремонно на всички, чиито молби не касаеха конете.
— Навремето се безпокоях за доброто име на Диана — призна Корнелия, — но сега мисля, че е твърде странна, за да заживее развратно. Някак си ще е твърде обикновено за нея. Тулия, разбира се, непрекъснато я нарича „императорска курва“.
— Тулия е курва — изсумтя Лолия, сипа си чаша вино и отпи щедра глътка. — Не би нарушила обета си, о, не. Но е готова да ни натика всичките в леглото на императора, стига да извлече изгода. Започна ли вече да мърмори на Диана да издейства да назначат Гай за легат?
— За губернатор — въздъхна Корнелия.
— Виждаш ли? — сви отвратено рамене Лолия. — Приятно ми е да се повъргалям в леглото с роба си, но съм по-добра от Тулия. Поне не съм лицемерка.
В този момент дотичаха малката Флавия и Паулиний. Лолия настани и двамата в скута си и ги зацелува шумно. Корнелия наблюдаваше тъжно как Флавия се смее, а Паулиний се противи енергично.
— Флавия, трябва да поразведрим леля ти Корнелия. Какво предлагаш? — посъветва се сериозно с дъщеря си Лолия. — Да се нагиздим и да отидем на някое забавно място? На театър например или на Марсово поле?
— На цирк — обади се тутакси Паулиний.
— У чичо Парис — настоя Флавия.
— Не бих нарекла чичо Парис забавен…
— У чичо Парис, защото обеща да ми направи малко мраморно кученце.
— Е, решено тогава.
— Защо решава тя? — намръщи се Паулиний.
— Защото е момиче, а момичетата винаги постигат своето. Бъдещата ти съпруга ще ми благодари, Паулиний, ако ти го набия отсега в главата. Отиваме у чичо Парис.
Корнелия се изненада, че Лолия поведе Паулиний за ръка и тръгна да облече сама Флавия, вместо да повика бавачката.
— … да, ще поканим и леля Марсела — обеща Лолия на дъщеря си, когато след десет минути се върнаха, издокарани в розови рокли в тон. — Като в добрите стари времена.
— Не си правете труда — предупреди ги Корнелия. — Ще ни откаже, защото драскулките й обсебват цялото й внимание.
— За какво пише?
— Кой знае?
Сигурно търси думи за новия Рим? Корнелия определено го намираше все по-странен всеки път когато излезете из града. През лятото Рим обикновено е сънливо място. Робите крачеха лениво, запътили се да изпълнят господарско поръчение, волове и мулета дремеха под изцъкленото слънце, плебеите се потяха в жежките си вонливи стаи. Всички, които можеха, търсеха спасение в летните си вили в Бая, Брундизиум или Тиволи, седяха по балконите с изглед към морето и похапваха грозде, галени от прохладния бриз. Връщаха се в града най-рано за Волтурналиите[1] Сега обаче…
Корнелия се качи в носилката, взе Паулиний в скута си и градът ги притисна през розовите копринени завеси, когато носачите заприпкаха към малката къща на чичо Парис на най-отдалечения склон на Палатинския хълм. Рим беше претъпкан — тревожно явление. Това лято нито един патриций не замина за лятната си вила. Първо вестта за гибелта на Отон вцепени всички и никой не посмя да тръгне, за да не помислят, че бяга. А когато Вителий пристигна в града, остана тук въпреки жегата, за да укрепи позицията си, и всички останаха с него. Летните игри, които в нормални години се провеждаха пред полупразни трибуни, сега се радваха на многобройна публика. Циркус Максимус се пукаше по шевовете при всяка надпревара, а не минаваше нощ без пир за стотици гости в Златния дом. Загърбени бяха мрачните вечери на Галба с възкисело вино и отегчителни дискусии за римската икономика, както и Отоновите елегантни празненства с красиви хора, разменящи си остроумни забележки. На сегашните пиршества редовите войници пиеха редом със сенаторите и сенаторите се напрягаха да пият като редови войници, а императорът се хвалеше, че гордостта не го възпира да подбира коне за Сините. Нищо чудно, щом обикновен командир на легион като съпруга на Лолия се бе превърнал в стожер на трона. Беше лято — жарко и изпепеляващо — и светът се бе преобърнал с главата надолу. „Нов Рим“, както каза Лолия… и Корнелия не го харесваше никак.