— Милостива Юнона! — огледа неодобрително тя преддверието, когато влязоха в къщата на чичо Парис.
Навсякъде се валяха парчета мрамор и длета, потънали под дебел слой прахоляк, а робите се помайваха из ъглите и си бъбреха, без дори да се преструват, че вършат нещо.
— Чичо Парис! — порица го Корнелия, когато Лолия отвори вратата на ателието. — Диана изобщо ли не се грижи за домакинството?
— Заета е — отвърна разсеяно чичо Парис. Пред очите му падаха кичури платиненоруса коса и той съсредоточено триеше мраморен къс с полираща кърпа. Отвсякъде го заобикаляха лица, лица от мрамор, камък и глина — от роби до сенатори и членове на семейството. — Някакъв британски варварин я учи да кара колесница. Видях го веднъж — прекрасно лице. Трябва да го извая.
Лолия се разкикоти, но Корнелия въздъхна.
— Чичо Парис, трябва да й забраниш.
Той примигна.
— Кой може да забрани нещо на Диана?
— Ами ако върши неблагоразумия? Съмнявам се, че само кара колесница.
— Аз също — засмя се Лолия. — Надявам се да й е забавно.
— Малките ми… — чичо Парис изгледа Флавия и Паулиний, които го зяпаха ококорено. — Чии деца бяхте? Няма значение, само не пипайте длетата ми. Не обещах ли на някого статуетка на кученце? Да видим…
Корнелия тръгна покрай полиците, препълнени е изваяния — стари и нови: недовършени фигури на нимфи и прислужници, веселото лице на Вителий с двойна брадичка, нещо, наподобяващо гала на Лолия със стрелите и колчана на Аполон…
— Тези четирите върху масата, чичо Парис… Пак ли си ни изваял?
— Да, като богини. — Бащата на Диана застана до работния плот, покрит с мраморни отломки и прах, където бяха подредени четири бюста. — Дълго размишлявах, докато открия най-подходящата за всяка.
— Диана, разбира се, е Диана — усмихна се Лолия към изображението на най-младата им братовчедка като девствената богиня на луната и лова с изящни скули, издялани от фин бял мрамор, с унесени и горди очи и полумесец, увенчал буйната й коса. — А аз?
— Церера. Богиня на земята и плодородието.
Сочните устни на изваянието се усмихваха нежно, а от мраморните къдрици стърчаха малки ушенца от житни зърна.
— Не е Венера? — усмихна се Корнелия. — Нима Лолия не е богиня на любовта.
— О, не — възрази чичо Парис. — Богините на любовта са ревниви и капризни празноглавки. Нашата Лолия е топла като земята. И като Церера обича дъщеря си повече от всичко на света.
— Мамо, мамо! Изчерви се!
— Не съм — Лолия притисна Флавия до себе си. — И без това не ставам за Венера с месестата си брадичка. Ами Корнелия? Юнона е, предполагам.
Корнелия погледна мраморното си подобие и се намръщи. Никаква императорска корона не увенчаваше мраморните й коси; най-обикновено було обкръжаваше лицето й.
— Веста — обясни чичо Парис. — Богиня на дома и семейното огнище. Понеже така или иначе няма да станеш императрица.
— Чичо, моля те… — прекъсна го Лолия.
— Не, прав е — усмихна се горчиво Корнелия.
— Марсела ли е това? — попита озадачено Лолия, вперила поглед в бюста. Мраморните очи се цъклеха празни и зловещи и вместо коса, върху главата се виеха змии.
— Да… — отвърна бавно Корнелия. — Но в чий образ?
— Ерис — отвърна чичо Парис.
Богинята на раздора и хаоса, сееща бедствия, откъдето мине? Корнелия наклони объркано глава, но чичо Парис се бе отдалечил.
— Велики богове! — прошепна Лолия. — Понякога е съвсем смахнат.
Корнелия се зае да опакова бюста на Лолия като Церера и нареди на един роб да го отнесе в носилката. Не й се мислеше за собственото й превъплъщение като Веста. Богиня на домашното огнище и семейството. Ала без съпруг, без домашно огнище, без дом.